Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Има места, в които идваш, за да помислиш какво се случва навън. Има хора, които обичат да четат, за да не пишат и пишат, за да не забравят какво са мислели преди малко. Има и случващи се неща, които се лутат и чакат някой да ги хване в нещо като мрежа за пеперуди.
Автор: journaligator Категория: Други
Прочетен: 21786 Постинги: 29 Коментари: 4
Постинги в блога
2  >  >>
 На сутринта се почука на вратата на дома му и той отвори, чорлав и смръщен. Нещо арабско или циганско, както самия той беше говорил по повод на себе си, в този момент сякаш още повече се подчертаваше из недоволното му лице. Живият блясък на очите му обаче правеше вида му да изглежда достолепен и никой не би могъл да отрече това. Разносвачът, младо момче с тютюневозелен каскет, му подаде нещо. Пликът не беше сив, нито оранжев, направи му впечатление. Значи не е от нея. Сбогува се бързо с разносвача и с някакво натрапчиво отегчение разгъна листа, след като се настани на креслото в кабинета си. Може би нейн близък лобира...Телеграмата съдържаше две изречения. Като че ли гръм удари Яворов. „Колко е била отчаяна?!“, мина през ума му, докато трескаво си спомняше фрази из писмата си, с които я молеше да го остави на мира. Но той нямаше избор. Чувствата му говореха, че трябва да прекрати тази комедия. Красотата на една жена, ако ще да е вътрешна или външна, не беше способна да го трогне. Не и на тези години. Не и тук и сега. В този тъкмо момент на вратата на кабинета му се потропа. Силуетът на млада жена изпълни рамката на вратата. 

- Влез! Току-що дойде тази...новина...Аз не знам просто как е възможно това...Лора се е убила! Тази жена така и не се предаде... Как е възможно... – Яворов стоеше прав и неврастенично мачкаше листа в ръцете си.

На лицето на жена му се изписа уплаха. Мина пристъпи прага на вратата и се втурна да го прегърне. Годината беше 1913. Датата беше 31 ноември.

(Откъс)

Категория: Други
Прочетен: 397 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 18.07 19:22
 Макар че едно домакинство не е равнозначно на производствената инфраструктура на една компания, то също има важно участие в замърсяването или поддържането на околната среда. Ние също можем да се замислим например какво да направим с една стара мебел - как можем да я рециклираме, поправим, видоизменим и т.н. С всичко, като се започне от храненето, и се стигне до дрехите и ползването на битови предмети и консумативи, влияем много силно на природата.
image

Според Шведския институт за изследване на околната среда (2015 г.), потребителите, които купуват втора ръка "артефакти“ – включително мебели и коли, допринасят за спестяването на 12,5 млн. тона въглерод за година. Този обем парникови газове е равнозначно на количеството, което би изразходил самолет Airbus 380, за да обиколи 1100 пъти земното кълбо. Най-голямото количество спестени газови емисии според проучването е в резултат на купуване на втора ръка автомобили (10 млн. тона). На следващо място идват стоките за дома (21 млн. тона), електроника (650 хил. т.) и артикули за спорт и хоби (170 хил. т.).

Стимулирането на ремонта е основен двигател на икономиката на рециклиране. Oтново Швеция е страната, в която в момента се обсъжда възможността за опростяване на данъци за онези граждани, които поправят например колелото си, дрехи и обувки, вместо да ги изхвърлят.

Следват няколко обяснения за въздействието ни върху околната среда, както и лесни за следване примери как да намалим вредното въздействие върху нея.

1.    Рационални в храненето.

При производството на телешко, както и на пилешко например, се изразходват много изкопаеми твърди горива. Те се използват за пестициди и изкуствени торове за, да кажем, царевица за добитъка; за транспортиране и т.н.. За килограм телешко се отделят 30 пъти повече парникови емисии, отколкото за килограм леща. Пилешкото е по-ефективно в това отношение от телешкото. И за двата вида месо обаче се изразходва много повече вода, отколкото при добив на зеленчуци. Колкото и да е странно, зад всеки хамбургер стоят хиляди галони вода, както посочва образователен видео курс за храненето на Медицински факултет на университета в Станфорд. Не на последно място, добавя специалист по екология в лекцията, кравите и пилетата създават толкова много отпадък, че хората не знаят как ефективно да го унищожат. Торът, особено този от кравите, се заседява в огромни лагуни и може да замърси водата и въздуха на стотици километри. Един от най-лесните начини да бъдем дружелюбни към природата е да намалим употребата на меса като например телешкото.
 

 Изумително е, че това, което е здравословно за нас, всъщност е здравословно и за околната среда. Съответно това, което е вредно за природата, е вредно и за нас самите.

 Когато пазаруваме директно от малкия или среден производител, за когото знаем, че не ползва химикали в отглеждане на плодовете и зеленчуците, отново щадим околната среда. И в този случай органичните храни са не само по-полезни за нас, но и за нея. Винаги можем да се огледаме и за местен фермерски пазар. Местните храни оставят и по-малко от т.нар. „въглероден отпечатък“, тъй като са пътували по-късо разстояние, за да стигнат до нас.
Категория: Други
Прочетен: 132 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 15.07 15:30
 Докато човек чете "Рим" на Гогол, е напълно логично една мисъл да се появи и да не го остави на мира - как е възможно руският писател (с украински произход) да бъде автор на тази повест? Този въпрос има своите дълбоки основания. Повестта сякаш не само ни разкрива съвсем различна топография (Рим, Париж). Нейните стил, заложен мироглед и настройка са като новоизковани (както поради различието им, така и поради бляскавостта на получения материал). Те ни въвеждат в една коренно различна вселена от света, с който иначе сме свикнали - сивото преспапие на руския живот, в който Гогол така майсторски ни е въвеждал многократно със своите Петербургски повести, с "Гогол", с "Женитба"...

Можем да направим едно смело предположение - тази настройка именно би могла да послужи или е послужила (в случай, че споменаваният ръкопис е бил именно изгореният от Гогол) за постройка на така лелеяната от автора идилична атмосфера на рая, замисляното продължение на "Мъртви души", заедно с "Чистилище". Всеизвестно е, че Гогол е имал планове за написване на трилогия, като адът е репрезентиран от първото, макар и останало за нас единствено, произведение от тази проекто-тетралогия. 

Следвайки животописа на 25-годишния граф, който е главен герой на повестта, ние неусетно навлизаме и в красивата му душа. Мечтателна и фина натура, неудовлетворена от обкръжаващото и търсеща дълбокия смисъл на историята; наслада от изкуството. В това се състои личността на младия римски граф, произхождащ от стара римска фамилия. Линията на сюжета напомня на формата и целта на немския Bildungsroman, който по правило ни превежда през духовното израстване на главния или на главните си герои. 

В стремежа си да се порадва на красотата на Анунциата, която среща по време на карнавал, графът преминава като в унес през града. Впоследствие обаче още по-голям идеал заменя този на красотата на девойката - красотата на Рим. Достатъчно е да се приведе пасаж от това финално описание, за да си изградим представа за градивния материал и за издигнатата художествена катедрала в рамките на този така различен от всичко друго написано от автора текст. 

"Слънцето се спускаше все по-ниско, отблясъците му върху цялата архитектурна маса ставаха все по-алени и пламтящи; градът оживя още повече и стана по-близък; още по-силно почерняха пиниите; още по-тържествено и дивно - небето, готово всеки миг да помръкне...Боже, каква гледка! Погълнат от нея, князът забрави и себе си, и хубостта на Анунциата, и загадъчната съдба на своя народ, и всичко на света". 

Писан през 1942 г., само една година след създаването на "Шинел". А човек би си помислил, че цели векове делят създаването на тези полярни произведения. В "Рим" не само красотата на душата на княза е разкрита, но и тази на самия автор. Тук именно разбираме, че "Гогол" е имал силно осезание не само за грозотата на човешката природа, но и за красотата на природата и на изкуството. Тук именно Гогол ни разхожда из пищния палат на своите съзерцателни и изразни възможности. Сякаш от "сивото петербургско небе" ("Шинел") ни делят стотици и хиляди километри. 

Самият Гогол е живял десет години в Италия - период, през който научава много за италианската култура и история, както и за италианските нрави. Това ясно се вижда от "Рим", за който трудно може да се предположи, ако се дистанцираме от знанията си, че е писан от руснак през XIX в. Авторът използва множество италиански изрази, типични за определени прослойки; разхожда ни из архитектурата на Вечния град и околностите, сякаш е местен, който е отделил от времето си време за разходка преди следобедния чай. 

Гогол е обичал Италия, така различна в очите му от Русия. Пътувал е до страната 9 пъти през годините. Наричал я е "родната земя" на душата си. Страстен почитател на Данте, може би тук той е виждал въплъщение на идеята за рай. За съжаление пътуването дотам именно му донася болестта малария през 40-те години на века. 
Гогол живее в италианската столица четири години - 1938-1940 г. И досега има паметна плоча на къщата (Via Sistina 125) на централно място в Рим, която е обитавал. Обичал е италианското кафе и озовавайки се на тази блажена за него terra, често се посвещава на съзерцание.
Рускинята Анна Новикова описва типичния ден на Гогол в Рим по следния начин: 

"Всяка сутрин той става рано, за да работи върху монументалния си роман "Мъртви души". Работата е мъчителна и болезнено бавна. Гогол е обсебен перфекционист. Всеки ред се пренаписва осем пъти, докато гласът в главата му не остане удовлетворен. Едва тогава той напуска скромно обзаведения апартамент и поема из града, който го посреща в прегръдките си като страстен любовник.
Стигайки до фонтана на площад "Пиаца Бернини", Гогол се протяга до върха, отпивайки от водите, оставяйки се да бъде потопен в любящата светлина на слънцето. Гогол хапва в Cafе Antico Greco, стои на Испанските стъпала, разхожда се пеша по целия път до пазарите на Пиаца Навона, за да бъде погълнат от градския живот в търсене на самота и вдъхновение. Неговият дух все още е тук, представляван от статуя, която замислено стои редом до неговия наставник, Александър Пушкин, който на свой ред е бил велик поклонник на Италия. Сам, но не самотен, Гогол тук е бил най-сетне е в мир със себе си. Обкръжен от древни римски храмове и Ватикана, той е "една чудесна миля по-близо до божествеността". "Небето и раят са в душата ми ... Никога не съм бил толкова щастлив, толкова доволен от живота", пише Гогол в писмата си.

Знае се, че парадоксално той именно тук, така силно отдалечен от зловредните нрави, които описва, успява да завърши мъчителното написване на "Мъртви души". Защо Гогол създава своя ад в сърцето на рая? Това явление ни навежда на мисълта, че Русия, с блатните изпарения на обществения тогавашен живот на русите, е била напълно неизкоренима от душата на автора. И също така, че тази душа е била дълбоко неспокойна и е носила със себе си червея от ябълката, където и да отиде. 
Категория: Други
Прочетен: 153 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.06 19:36
Следват съвсем основни бодове върху няколко различни постановки за смъртта в изкуството. Повод за това е особената борба на Боян Петров със смъртта. Съвсем нямам претенция да изчерпя темата, нито - да обхвана всички вариации на образа на смъртта, а само да прелистя няколко страници от дългата традиция във ваенето на тази "сянка". 
____

Спомняте ли си как в Бергмановия "Седмия печат" героят играеше със смъртта на шах? За това напомня и съдбата на Боян Петров, който два пъти се е борил с рака; с диабета; който катастрофира тежко преди по-малко от две години и който тогава почти като по чудо оцеля. В тази хореография изглежда като смъртта да е пристъпвала след него на места тихо, на други - с гръм, и аха - да го хване. Най-накрая тя успява в това си печално начинание. Или пък може би е хипнотизирала Боян да върви след нея, но в последния момент той е успявал да се измъкне от тази упойваща простосмъртните сянка. До месец май тази година.

Казват, че Яворов на няколко пъти е искал да се самоубие. Единия път - когато Мина Тодорова умира съвсем млада в Париж. Има и друго съвпадение (или зловеща симетрия) - като малък той е имал тежка криза, свързана с очите. Поначало слабо като вощеница дете, Яворов е имал нездрав вид още от рождението си. Все още малък, той е подложен на варварски по жестокостта си "лек" срещу хилавостта му - буквално дерене на тялото му с коса (ако разбирам правилно бележките на проф. Михаил Арнаудов в психографията на Яворов). В резултат очите на детето се подуват и то едва не ослепява. За щастие тогава бъдещият поет се възстановява. За нещастие обаче това се явява сигнален огън за предстоящото след много години. При първи опит за самоубиство от Лориния период Яворов ослепява. Някой по-суеверен човек би си помислил (или въобразил, в зависимост от избора на четящия), че първо нещастието е белязало Яворов, а по-късно, доста по-късно - че се е прицелило по-добре. Първоначално Яворов е можел да различава откъде идва светлината и е таял надежда, че може би ще прогледне. После и тази "сянка" на светлината се стопява... 

Яворов е правил доста мистични изказвания пред свои близки. Така например, веднъж стоейки на открито с приятели, той казва, че усеща как земята го вика при себе си; друг път, че Лора го зове. Негови близки казват, че в последните седмици преди самоубийството му се е намирал "между небето и земята".

Поетесата Весела Василева, за която съм писала и на други места, провиденчески е повтаряла пред близки и познати, че знае, че ще живее малко. Много нейни стихотворения, необичайно за едно дете и после - за толкова млада девойка, са пропити от идеята за кратковременността и преходността на живота; за ценната поради бързото й вехнене красота на момента. За своята "стара приятелка", "жълтата гостенка" говори и Смирненски в "Как ще си умра млад и зелен", посмъртно публикуван фейлетон във в. "Червен смях".

Смирненски съвсем не е единственият в българската или световната литература, който провижда края си.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа
тя тегли полекичка лъка.


Това е финалът на стихотворението "Стария музикант", който толкова добре описва най-стереотипизираният, но пък очевидно и най-правдоподен образ на смъртта - като именно "пристъпваща" след човека. Тази пантонима, или пък - този странен откъм хореографско решение балет ни оставя замислени можем ли да се подготвим навреме. Според съвременни психолози, за да живее съзнателно, човекът трябва да приеме, че ще умре. Тази формулировка има многовековна противоположност, есенцията на която може да се открие например в казаното от Венцеслав Константинов - "Докато не мислиш за смъртта, си нетленен". Отново той обаче също така пише, че който не е подготвен за смъртта, не е подготвен и за живота. Това ни навежда на мисълта, че щом противоречието е втъкано в един философски мироглед, вероятно то е изначално.

Тълкуванието за постепенно идващата смърт има своя смислов антипод - за неочаквано връхлитащата безподобна по мащаба си житейска беда. Някой бе казал, че единственото неприятно на това човек да умре, е фактът, че това става съвсем ненадейно. В традицията на тази философска перспектива следа е оставил и Юлий Цезар, според когото е "по-добре да се умре изведнъж, отколкото да се живее в очакване на смъртта".

Рефлексията за смъртта ни прави неочаквано жизнени. Тя се характеризира и с това - всичко, което кажеш за нея, е валидно. Това обаче важи за отделната, деперсонализирана смърт. За отделната човешка съдба не е така. Ако се върнем на съдбата на Боян Петров, то със сигурност можем да кажем, че това е човек, живял и заминал си достойно. Също така - човек, който не се е дал лесно на смъртта, въпреки чевръстите й шахматни ходове срешу него.


image
Категория: Други
Прочетен: 324 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 26.05 20:41
„Отидох във Виена в края на 1942 г. Родителите ми ме изпратиха да следвам в Музикалната академия, но след като издържах приемния изпит, професорът, който трябваше да ръководи работата ми, предложи нови постановки в следването ми и аз реших да се откажа. Записах медицина. Нашите ме бяха упътили към един пансион – пансионът „Камински“ – намираше се зад „Бург театър“ на едно площадче – стара сграда, на три или четири етажа, но поддържана, чиста“, разказва в спомените си Марлена Кръстева, една от българските възпитанички на пансиона „Камински”.

Пансионът е  държан през 40-те години от Мария Камински. В адресните книги на Виена той е споменат 1941 г. и 1942 г. При следващото издание, чак през 1949 г., името вече не фигурира. Преди 1941 г. пък е вписан друг собственик на пансион на същия адрес – мистър Мравлаг. Същевременно сградата Palais Hardegg, състояща се от отделни минисгради („къщи“), към която принадлежи и пансионът, през всички години е собственост на Англо-Австрийска банка. Адресът е Freyung 1.

image

Съществуват много места, в които се преплитат съдби и които могат да са носеща основа на документален роман или филм. Едно от тях е девическият пансион „Камински“, съществувал във Виена в годините на Втората световна война. Сред студентките в намиращия се в центъра на Виена пансион е имало и редица българки.

Докато преди Освобождението това е важало повече за мъжете, след 1978 г. нарастващ брой жени започват да учат в Европа зад граница. Бистра Винарова, специализирала графика, е сред първите жени-художници, дипломирали се в Европа. В годините непосредствено преди социализма вече отдавна има традиции, свързани с образованието в чужбина. Те са вследствие от развитието на обществото, социалната мобилност на Новото време, държавни политики, индивидуалното личностно развитие. Министерството на народното просвещение осигурява държавни стипендии в множество европейски университети. Виена, с икономическото, политическото и културното си влияние върху българите, по подразбиране е сред престижните дестинации за образование. Според данни за периода 1879-1892 г., най-многочислен е броят на българските стипендианти в австро-унгарски училища – 84 (следват изпратените в Русия – 68, Франция – 63, Германия – 55, Швейцария – 46, и др. (Танчев 1994: 93-95). Пансионите, в които са настанявани девойки, учащи в чужбина, не са рядкост в Европа, макар че повечето проучвания на пансионите като социално явление са правени в САЩ.

На една от страниците от брошура на виенския „Камински“, попаднала в ръцете на антиквар в Шумен, може да се прочете ръкописно на български: „Моята стая, в която съм сама“. Очевидно девойка от България е изпратила брошурата до близките си. Сред възпитаничките е била и българската поетеса Весела Василева, която пише ключовото си стихотворение "Къща във Виена" именно тук.

Категория: Други
Прочетен: 245 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 17.03 09:59
 Феминизмът, не само у нас, има вкоравяла негативна конотация и повечето жени с умерени възгледи дори избягват да наричат убежденията си така, за да не са обект на посмешище. Защото жената е

най-лесната плячка за осмиване,

във всичките й небалансирани състояния. Образът на пияната жена, гневната жена, нервната жена, лудата жена, наконтената, занемарената, „бг майката“, кариеристката, домакинята, старата или остаряваща, грозната или красивата, недостатъчно красивата. Глупавата жена, а и умната.

Цялата статия на: 

www.e-vestnik.bg/27620/nedootsenenite-balgarski-zheni/


 

Категория: Други
Прочетен: 182 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.03 17:08
 Петър Мавродиев, на 17 год. от Пловдив, е с диагноза „Детска церебрална парализа” от раждането си. От февруари до октомври 2017 год. той имаше кампания в DMS за набиране на средства за ортопедична операция във Виена. Операцията премина успешно, а скоро след нея Петър проведе и един курс специализирана рехабилитация в център Адели, Словакия.

През 2018 год. на Петър му предстои сваляне на имплантите, използвани при операцията, за което са необходими 7500 евро и още един курс рехабилитация в център Адели на стойност 7000 евро. Общо сумата, необходима за цялостното приключване на лечението на Петър, е 14 500 евро.

Към януари 2018 год. в дарителската сметка на момчето има 150 евро. Необходими са още 14 350 евро.
 

Информация за стойността на даренията и разходите по системата.
Актуална информация за набраните дарения.

Отчитането в реално време на изпратените смс-и и постъпления от онлайн дарения е ориентировъчно, точните данни за кампанията ще намерите в Отчети/Месечни справки (pdf). Актуалните бройки абонаменти за всеки месец също ще намерите там. Броячът показва с натрупване всички направени абонаменти от началото на кампанията, както и текущите за месеца.

Всяка кампания получава минимум 90% от финансовите постъпления от дарителските sms и 95% от постъпленията от онлайн дарения.

Категория: Други
Прочетен: 110 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.03 21:05

Да си жена-детектив е рядко срещано явление. Сигурно поради това не съм потънала до шия в поръчки. Това обаче си има предимствата – пристигат само особени случаи, за които се изисква елегантна ръка при редене на ребуса. Така и се случи, че ми поръчаха да открия пръстена. Няма да казвам кой ми възложи тази задача, поради това, че ще наруша професионалната етика, отдавна съществуваща в бранша. Само ще уточня, че не знаех какви са подбудите на този човек и това донякъде ме безпокоеше. Може би на моменти разсъждавам твърде идеалистично. Така мислех и след като постепенно се запознах с историята на пръстена – че човек не бива да ламти за сумата, на която бе равностойно това несъмнено ценно бижу. Той трябва да го желае заради самата му красота. За пръстена с александрита анализатори на Багряна подчертават силния му поетичен ореол. Така и не разбрах с каква цел поръчителят го издирва и естеството на работата ми не изискваше на всяка цена да знам. Позволих си да попитам дали пръстенът ще бъде запазен, препродаден или дарен на музей, но вместо отговор получих само една усмивка.

Може би неврозата ми ме прави подозрителна и скептична, но не бях спокойна, и това не се дължеше само на неспокойното ми любопитство. Aлeĸcaндpитът e eдин oт нaй-peдĸитe cĸъпoцeнни ĸaмъни в cвeтa и имa свойството дa променя цвета си, например да става зeлeн нa cлънчeвa cвeтлинa, а при изĸycтвeнo ocвeтлeниe –червен. Срещат се виолетово-зелен, светлосин и оранжево-жълт. Използвали са го някога и при ритуали за любовни магии. Багряниният пръстен е бил лилав, като отново е променял цвета си в зависимост от светлината. На една снимка на поетесата пръстенът се вижда много добре и човек може да му се наслади, но за това – малко по-късно.

Категория: Поезия
Прочетен: 264 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 14.02 19:53
 За Уинстън Чърчил, смятан от мнозина за един от най-великите лидери на 20-ти век, се предполагa, че е страдал от биполярно разстройство. След като отчита многобройни симптоми като депресия, суицидни намерения, мания, както и намалена нужда от сън, лекарят на Чърчил, лорд Моран, разказва в мемоарите си Уинстън Чърчил: борбата за оцеляване, че той е дал диагноза с биполярно разстройство  на намиращия се в средна възраст Чърчил. Британският лидер често е наричал своите периоди на интензивна и продължителна депресия "черно куче". По време на тези пристъпи, според съпругата му Клементин Чърчил имал малко енергия, малко интереси към каквото и да е, загуба на апетит, и затруднена концентрация. От другата страна на спектъра, когато неговото "черно куче" ставало послушно, Чърчил е показвал необичайно високи нива на енергия и неуморност, като често е работел от 8 часа сутринта до 2 часа през нощта. За съжаление, тези периоди на необичайна производителност намалявали, когато неговото "черно куче" се завръщало след само няколко месеца отсъствие. Чърчил, въпреки трудностите, породени от осакатяващата го депресия, пренебрегвал принадлежността си към нея и живял живот, изпълнен с цели и постижения.

 

 

Чърчил приема душевното си състояние и същевременно помага за подобряване на живота на много хора. През 1911 г. Чърчил преминава през периоди на депресия и започва да подготвя Великобритания за война. Той учредява Кралската военновъздушна служба, след като забелязва растящата войнствена природа на Германия, очаквайки непосредствен конфликт (Първата световна война). Смята се, че депресията на Чърчил е увеличила неговите реализъм и емпатия, като са му помогнали да прецени истинските опасности, които иначе са били пренебрегвани от колегите му. По същия начин, през Втората световна война, засиленият скептицизъм му е позволил да оцени реалистично постоянно нарастващата немска заплаха. През Втората световна война същевременно Чърчил държи своето черно куче на каишка" и поддържа висок британския дух. Редовно изнасяйки речи пред Парламента и британските граждани, скоро той става емблематичен лидер на военните действия срещу Силите на Оста.

Далновидността и вдъхновяващото въздействие на Чърчил несъмнено са спасили живота на много хора и може дори да са променили курса на Първата и Втората световна война. Той неволно се възползва от депресивните си и манийни епизоди. Имайки рядко срещано високо ниво на енергия, активност и безпокойство, той публикува 43 книги, докато изпълнява задълженията си на премиер. Кулминацията на писателската му кариера е присъждането на Нобелова награда за литература от 1953 г. заради редицата негови публикации.


Робърт Йе

Категория: История
Прочетен: 644 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 11.02 16:14
  

Отминава денят 5 май – международния ден на акушерката. Без големи дитирамби. Според старата традиция, българите повече уважават и си честитят януарския Бабин ден. Независимо от датата обаче трябва да си честитим факта, че акушерките все още ги има. И че са някъде там, както се казва - на бойното поле. Едно на ръка е това, че едно раждане си е досущ подобно на военно сражение, второ – и условията на работата им вече са подобни на бой в окопите под множество снаряди. Минават си тихо и другите дни, в които не се сещаме за акушерките и труда им, а междувременно се стопява броят им, успоредно на, както стана дума, качеството на условия за тази иначе извънредно трудна физически и емоционално професия.

              В днешно време трудът на акушерките в държавните родилни домове, както и на останалия медицински персонал там, може да се сравни с борба с вятърни мелници. Това е един благороден, но ниско оценяван труд. Момент! Това не бяха ли хората, израждащи децата на, според едни намаляващата ни, според други – изчезващата ни нация? Та ние би трябвало много да се грижим за тях, така както те се грижат за остатъците от съществуването ни. Да, точно в този момент някой може да посочи престъпната, зверска, нечовешка постъпка на акушерката, нанесла побой над новородено. Но защо не поговорим за ежедневните усилия на хилядите акушерки у нас, които се грижат за живота на майките и децата? Да, все още ги има, макар че има остър недостиг в страната, редом с броя на медицинските сестри, фелдшерите и др. Броят на акушерите включително пада драстично. Здравната система се крепи на един намаляващ брой кадри, немалко от които вече са в пенсионна или предпенсионна възраст.  Бившият здравен министър д-р Стефан Константинов преди време припомни една статистика. През 1980 г. у нас са работили 7897 акушерки, а през 2013 г. броят им вече е само 3276.  

Категория: Други
Прочетен: 425 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.05.2017 08:54

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 319 Коментари: 0 Гласове: 1

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 129 Коментари: 0 Гласове: 1
             Господин Бергсон и душата

Архив на списание „Спектейтър“. 4 ноември. 1911 г. Страница 26.

http://archive.spectator.co.uk/article/4th-november-1911/27/m-bergson-on-the-soul

 

Хората, изпълнили препълнените аудитории през изминалите две седмици, слушаха дискурса на философа (Анри Бергсон) на чужд език върху тема, която всепризнато е най-изплъзващата се и трудна всецяло в царството на размишленията. Изглежда, че философията най-после се пренесе от висините на място за дебат и обмен на идеи.

Случилото се е още по-забележително, понеже г-н Бергсон не предлага евтина цена, и той е твърде честен мислител, за да търси авантюристично помощно средство за популярността си. Той призовава своята аудитория да разсъждава върху основните главоблъсканици на живота, относно които повечето хора се удовлетворяват, като ги оставят на спокойствие. Той не предлага награда в търсенето, с изключение на възможното сдобиване с истина.

 image

Той не е лесен; той е ясен, което е напълно различно нещо. Това е и общото между английската и френската философия - от Лок и Декарт насам неяснотата никога не е била смятана за добродетел. Но необикновената яснота на стила на Бергсон същевременно не предлага кратък път към неговата проницателна мисъл.

В по-голяма степен от повечето философи той изисква самият читател да мисли в неговата интелектуална атмосфера. Но той има две черти, завладяващи вниманието на обикновения човек. То е заинтересован не от схоластичните разграничения, а от онези витални проблеми, интересуващи човечеството като цяло. В добавка, той е литературен артист и има дарбата за брилянтната метафора и илюстративност, паралели на които рядко е имало от Платон насам. Наистина, тези илюстрации може да са капан за много хора, тъй като, за да оцениш пригодността им не е задължително да уловиш аргумента, който те илюстрират.

 

В университетските си лекции в Лондон г-н Бергсон смело атакува секуларните проблеми за природата на душата и връзката й с материалния свят. Това са два различни въпроса, въпреки че често биват обърквани. Сега тези въпроси лежат в сърцето на цялата система, и в дискутирането им той обобщава цялата си философия. Но е трудно да обобщиш една сложна система в четири лекции, дори и да си майстор на стила и г-н Бергсон бе принуден да приеме приеме тази добра възможност като гаранция. Какво например един член на публиката би могъл да усвои от бергсоновата доктрина за „траене“ (duration) в около десетте минути, които лекторът изразходва в дефинирането й? За да схване това, човек трябва да се обърне към „Време и свободна воля“[1]. Така  е и с други доктрини – връзката между перцепция и концепция; значението на инстинкта; съзидателната еволюция; основополагащата духовност на материята; всичко това предполага значителна запознатост с публикуваните творби на лектора. Г-н Бергсон ги използвва в своята аргументация; и той трябва да приеме по-голямата част от оправдаването им за налична. Голямата му и ентусиазирана публика показва, че има значителен брой истински ученици на философията му; и това е окуражаващ факт, тъй като философията не е популярна шарлатания, а сурова и честна дисциплина.

 

Г-н Бергсон започна с изясняването на някои изкуствени затруднения, с които се сблъскваме по пътя. Налице е, преди всичко, естествена наука, която заявява, че проблемът на душата е просто специфична форма на проблема за материята, или че физическите и психологическите процеси са изцяло разграничими, но се движат в паралелни линии. Резултатът, разбира се, и на двете теории – епифеноменализъм и паралализъм – е механистична гледна точка към живота, включваща твърд детерминизъм. Г-н Бергсон отхвърля и двете като неадекватни спрямо твърденията, от които идва заключение; отхвърля ги заедно, като това не е аргумент, който да бъде обяснен в масова лекция. За по-детайлно разглеждане читателят може да се обърне към „Тяло и съзнание“ на Макдугъл[2], когото разгледахме миналата седмица.

 

На второ място, и философията създава проблеми. Емпиризмът разделя съзнанието на множество съзнателни състояния; субстанциализмът го третира като единност, като „нещо“. Но трудността произлиза, казва Бергсон, само защото ние сме завързани за категории и класове и концепции, които са наистина иррелевантни. Той ни приканва към нова гледна точка. Нито множествеността, нито единността имат нещо общо с въпроса, тъй като душата не е „нещо“ (и поради това не е множествена или обратното), а движение и поради това е и двете едновременно.

След това следва най-интересният момент за промяната или движението. Този нов Хераклит посочва, че движението е универсално и че неподвижността е неизмеримо по-комплицирано нещо от движението. Неподвижността е връзката между движенията, подобно на два влака, движещи се редом един до друг, когато хората във влака си мислят, че другият стои неподвижен. Движението е просто и неразделимо; нашият вътрешен живот е чиста промяна, абсолютна непрекъснатост, нищо повече от последователствот на състояния, както и мелодията е последователност от ноти. В този момент Бергсон въвежда доктрината за времето като реално траене, невъзможно да бъде количествено измерено. Вътрешният живот е неделим поток, в който разделението между минало и настояще изчезва. Ако се запитаме за произхода на тази гледна точка, ни бива казано, че я достигаме чрез „интуиция“, единственото средство за постигане не знание за съзнанието, което е нищо друго, освен движение. По отношение на тази гледна точка старите философски затруднения изглеждат иррелевантни спрямо истинския проблем.

 

Толкова много по първата част от темата – природата на душата. Бергсон продължава, разсъждавайки върху връзката й с материята, или, формулирайки го по друг начин, за връзката между съзнанието и мозъка. Той изяснява на своята публика най-интересния психологически аргумент, с много илюстративни примери, според навика му, от патологията и физиологията. Той показва например, че въпросът на памета, където се смята, че паралелистките доктрини са най-твърдо установени, стои точно там, където тези доктрини най-пълно рухват.

Неговата гледна точка е, че в мозъка има сензорно-моторни райони, с чиято активност нашият психически живот е някак свързан. Тоталността на миналото е потенциално представена на съзнанието, но ако тя беше активно присъстваща, действието би било невъзможно. Мозъкът е „инструментът на забравата“, който затваря шлюзовете. Той направлява паметта и ориентира съзнанието към действие. Той не е едно и също нещо със съзнанието, но стои редом с него, както точката от ножа спрямо самия нож. Той е ръбът, който води към реалността. Той принуждава съзнанието да се концентрира върху живота. Той ограничава душата, но чрез ограничението я прави действаща. Ако ще ползваме метафората, трябва да признаем, че има известни сходни черти в онези някога взаимно изключващи се категории, тялото и съзнанието. Бергсон е доста подготвен за това. Природата, смята той, е по-малко непостоянна, отколкото смятат учените, съзнанието е по-малко духовно и по-продължително, отколкото философите ни казват. Но тази продължителност не е точно същото нещо, което учените имат предвид чрез думата, тъй като тя предполага движение. Както тялото, така и съзнанието си приличат в този ритъм на промяна. Нека да оставим Бергсон сам да обясни начина на интеракцията им. Цитираме от възхитителния репортаж на „The Times”: „Ако разсъждаваме върху най-малкия възприемим елемент от нашето траене – определена фракция от секундата – ние намираме, че в този минимум на траенето ни материята е способна да постигне огромен брой последователни събития – например, онези стотици трилиони вибрации, даващи ни усещане за светлина. Ние би трябвало да се нуждаем от стотици векове дори да преброим броя им, и все пак това преминава за момент от перцепцията ни. Какво може да бъде значението на тази огромна разлика между ритъма на собственото ни траене и ритъма на траенето на материята? В общия случай когато сграбчваме в една-единствена визия голям брой човешки събития, ние сме по-готови да ги направляваме. Човекът на действието е човек, който поради това кондензира външото траене и затова доминира събитията.

В такъв случай можем да заявим, без да имаме достатъчно доказателства, по аналогия, че огромната разлика в разтеглянето между траенето на нашето съзнание и това на материята е просто такава, която позволява на съзнанието да действа върху материята, и на направата от тази инертна материя инструмент на свободата“.

 

Душата, тогава – способността за усещане, интелигентността, и волята, са есенциално сила на действието, създаваща дела и подобно на себе си са „продуктивния агент на новостите в света“. Откъдето и да идва тази сила, Бергсон се опитва да ни припомни изначалния си аргумент, че концепциите за мновествеността и единството са стриктно неприложими към света на съзнанието. Той се опитва да постулира един изначален свят-душа, принцип на живота, произвеждащ живот чрез навлизане в материята. Материята го прави затворник: „той търси да се освободи сам себе си, и в същото време да раздели и разграничи (благодарение на материята) това, което е в него в състоянието на реципрочно навлизане“. Но това е възможно само, защото материята сама по себе си съдържа духовен елемент, елемент на еластичност и свобода. Душата се интегрира чрез контраста с материята, и в процеса оформя материята спрямо целите на живота си.

 

В гладката си реч Бергсон гледа на човешката раса като на подходящ рецептивен апарат за изпълнението, изпратен, когато е започнала дългата линия на еволюцията. Критиците може да кажат, с някакъв елемент справедливост, че последните лекции в някаква степен са в тона на красивите приказки, отколкото на трезвото размишление; и че в тях със сигурност Бергсон се обляга силно на реквизита на метафората. Понякога той предполага Плотин и неоплатониците; понякога изглежда следва идеята на Фехнер[3] за една вселена, еднакво жива в съзнанието и материята. Това, което ни е дал, е брилянтна картина на психическите процеси, и в по-ранната част на лекциите му – осветляваща и плодовита концепция за есенциалното движение на душата. Ако намираме неговото твърдение за връзката между душата и тялото за по-малко убедително, може да си припомним добре сами на себе си, че целта на Бергсон в тези лекции е по-скоро да предложи пътека към изследването, отколкото да начертае карта на една нова земя.

 



[1] Докторската теза на Анри Бергсон, за първи път публикувана през 1889 г.

[2] Уилям Макдугъл, английски психолог.

[3] Густав Фехнер, германски експериментален психхолог. Известен с изследването си на връзката между

 

Категория: История
Прочетен: 491 Коментари: 0 Гласове: 0
Текст за нееднозначно приемания в Турция Орхан Памук, музея му и наброски върху дебатите за жените в съвременен Истанбул. 


Текстът: librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/2705-2015-05-04-11-49-33

Памук избира за музей тази именно алена къща, датираща от 19-и век, която се намира посред преливаща от антикварни магазини улица в квартал Чукуркума (долу котки, горе – чайки, това е подразбиращата се симетрия на Истанбул). Едно от първите неща, които правят впечатление в музея, създаден по едноименния роман, е огромният часовник с махало, надвесен измежду етажите на зданието. Дамоклевият меч на времето тук обаче е победен от множество предмети, разказващи една колкото измислена, толкова и реална история.


image
Категория: Други
Прочетен: 340 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.05.2015 17:31
 След убийството на Немцов в социалните мрежи започват да валят множество съболезнования към Анна Немцова, заради предположението, че тя и руският политик имат роднинска връзка. Става дума обаче за съвпадение на имената, макар че тя и Немцов са родени и израснали в един и същ град - Нижни Новгород, закрит град по съветско време. Анна казва, че Немцов е първият демократ, когото някога е виждала.
Какво намеква тя за смъртта му, е интересна тема за анализ. Текстът е публикуван в E-vestnik.bg тук:

(същия линк - http://e-vestnik.bg/22513/anna-nemtsova-vizhdala-sam-mnogo-porachkovi-ubiystva-problem-v-rusiya-e-obezveryavaneto/)

Категория: Политика
Прочетен: 441 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 18.03.2015 21:57
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: journaligator
Категория: Други
Прочетен: 21786
Постинги: 29
Коментари: 4
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031