Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Има места, в които идваш, за да помислиш какво се случва навън. Има хора, които обичат да четат, за да не пишат и пишат, за да не забравят какво са мислели преди малко. Има и случващи се неща, които се лутат и чакат някой да ги хване в нещо като мрежа за пеперуди.
Автор: journaligator Категория: Други
Прочетен: 19666 Постинги: 25 Коментари: 2
Постинги в блога
2  >  >>
„Отидох във Виена в края на 1942 г. Родителите ми ме изпратиха да следвам в Музикалната академия, но след като издържах приемния изпит, професорът, който трябваше да ръководи работата ми, предложи нови постановки в следването ми и аз реших да се откажа. Записах медицина. Нашите ме бяха упътили към един пансион – пансионът „Камински“ – намираше се зад „Бург театър“ на едно площадче – стара сграда, на три или четири етажа, но поддържана, чиста“, разказва в спомените си Марлена Кръстева, една от българските възпитанички на пансиона „Камински”.

Пансионът е  държан през 40-те години от Мария Камински. В адресните книги на Виена той е споменат 1941 г. и 1942 г. При следващото издание, чак през 1949 г., името вече не фигурира. Преди 1941 г. пък е вписан друг собственик на пансион на същия адрес – мистър Мравлаг. Същевременно сградата Palais Hardegg, състояща се от отделни минисгради („къщи“), към която принадлежи и пансионът, през всички години е собственост на Англо-Австрийска банка. Адресът е Freyung 1.

image

Съществуват много места, в които се преплитат съдби и които могат да са носеща основа на документален роман или филм. Едно от тях е девическият пансион „Камински“, съществувал във Виена в годините на Втората световна война. Сред студентките в намиращия се в центъра на Виена пансион е имало и редица българки.

Докато преди Освобождението това е важало повече за мъжете, след 1978 г. нарастващ брой жени започват да учат в Европа зад граница. Бистра Винарова, специализирала графика, е сред първите жени-художници, дипломирали се в Европа. В годините непосредствено преди социализма вече отдавна има традиции, свързани с образованието в чужбина. Те са вследствие от развитието на обществото, социалната мобилност на Новото време, държавни политики, индивидуалното личностно развитие. Министерството на народното просвещение осигурява държавни стипендии в множество европейски университети. Виена, с икономическото, политическото и културното си влияние върху българите, по подразбиране е сред престижните дестинации за образование. Според данни за периода 1879-1892 г., най-многочислен е броят на българските стипендианти в австро-унгарски училища – 84 (следват изпратените в Русия – 68, Франция – 63, Германия – 55, Швейцария – 46, и др. (Танчев 1994: 93-95). Пансионите, в които са настанявани девойки, учащи в чужбина, не са рядкост в Европа, макар че повечето проучвания на пансионите като социално явление са правени в САЩ.

На една от страниците от брошура на виенския „Камински“, попаднала в ръцете на антиквар в Шумен, може да се прочете ръкописно на български: „Моята стая, в която съм сама“. Очевидно девойка от България е изпратила брошурата до близките си. Сред възпитаничките е била и българската поетеса Весела Василева, която пише ключовото си стихотворение "Къща във Виена" именно тук.

Категория: Други
Прочетен: 201 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 17.03 09:59
 Феминизмът, не само у нас, има вкоравяла негативна конотация и повечето жени с умерени възгледи дори избягват да наричат убежденията си така, за да не са обект на посмешище. Защото жената е

най-лесната плячка за осмиване,

във всичките й небалансирани състояния. Образът на пияната жена, гневната жена, нервната жена, лудата жена, наконтената, занемарената, „бг майката“, кариеристката, домакинята, старата или остаряваща, грозната или красивата, недостатъчно красивата. Глупавата жена, а и умната.

Цялата статия на: 

www.e-vestnik.bg/27620/nedootsenenite-balgarski-zheni/


 

Категория: Други
Прочетен: 146 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 08.03 17:08
 Петър Мавродиев, на 17 год. от Пловдив, е с диагноза „Детска церебрална парализа” от раждането си. От февруари до октомври 2017 год. той имаше кампания в DMS за набиране на средства за ортопедична операция във Виена. Операцията премина успешно, а скоро след нея Петър проведе и един курс специализирана рехабилитация в център Адели, Словакия.

През 2018 год. на Петър му предстои сваляне на имплантите, използвани при операцията, за което са необходими 7500 евро и още един курс рехабилитация в център Адели на стойност 7000 евро. Общо сумата, необходима за цялостното приключване на лечението на Петър, е 14 500 евро.

Към януари 2018 год. в дарителската сметка на момчето има 150 евро. Необходими са още 14 350 евро.
 

Информация за стойността на даренията и разходите по системата.
Актуална информация за набраните дарения.

Отчитането в реално време на изпратените смс-и и постъпления от онлайн дарения е ориентировъчно, точните данни за кампанията ще намерите в Отчети/Месечни справки (pdf). Актуалните бройки абонаменти за всеки месец също ще намерите там. Броячът показва с натрупване всички направени абонаменти от началото на кампанията, както и текущите за месеца.

Всяка кампания получава минимум 90% от финансовите постъпления от дарителските sms и 95% от постъпленията от онлайн дарения.

Категория: Други
Прочетен: 78 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.03 21:05

Да си жена-детектив е рядко срещано явление. Сигурно поради това не съм потънала до шия в поръчки. Това обаче си има предимствата – пристигат само особени случаи, за които се изисква елегантна ръка при редене на ребуса. Така и се случи, че ми поръчаха да открия пръстена. Няма да казвам кой ми възложи тази задача, поради това, че ще наруша професионалната етика, отдавна съществуваща в бранша. Само ще уточня, че не знаех какви са подбудите на този човек и това донякъде ме безпокоеше. Може би на моменти разсъждавам твърде идеалистично. Така мислех и след като постепенно се запознах с историята на пръстена – че човек не бива да ламти за сумата, на която бе равностойно това несъмнено ценно бижу. Той трябва да го желае заради самата му красота. За пръстена с александрита анализатори на Багряна подчертават силния му поетичен ореол. Така и не разбрах с каква цел поръчителят го издирва и естеството на работата ми не изискваше на всяка цена да знам. Позволих си да попитам дали пръстенът ще бъде запазен, препродаден или дарен на музей, но вместо отговор получих само една усмивка.

Може би неврозата ми ме прави подозрителна и скептична, но не бях спокойна, и това не се дължеше само на неспокойното ми любопитство. Aлeĸcaндpитът e eдин oт нaй-peдĸитe cĸъпoцeнни ĸaмъни в cвeтa и имa свойството дa променя цвета си, например да става зeлeн нa cлънчeвa cвeтлинa, а при изĸycтвeнo ocвeтлeниe –червен. Срещат се виолетово-зелен, светлосин и оранжево-жълт. Използвали са го някога и при ритуали за любовни магии. Багряниният пръстен е бил лилав, като отново е променял цвета си в зависимост от светлината. На една снимка на поетесата пръстенът се вижда много добре и човек може да му се наслади, но за това – малко по-късно.

Категория: Поезия
Прочетен: 208 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 14.02 19:53
 За Уинстън Чърчил, смятан от мнозина за един от най-великите лидери на 20-ти век, се предполагa, че е страдал от биполярно разстройство. След като отчита многобройни симптоми като депресия, суицидни намерения, мания, както и намалена нужда от сън, лекарят на Чърчил, лорд Моран, разказва в мемоарите си Уинстън Чърчил: борбата за оцеляване, че той е дал диагноза с биполярно разстройство  на намиращия се в средна възраст Чърчил. Британският лидер често е наричал своите периоди на интензивна и продължителна депресия "черно куче". По време на тези пристъпи, според съпругата му Клементин Чърчил имал малко енергия, малко интереси към каквото и да е, загуба на апетит, и затруднена концентрация. От другата страна на спектъра, когато неговото "черно куче" ставало послушно, Чърчил е показвал необичайно високи нива на енергия и неуморност, като често е работел от 8 часа сутринта до 2 часа през нощта. За съжаление, тези периоди на необичайна производителност намалявали, когато неговото "черно куче" се завръщало след само няколко месеца отсъствие. Чърчил, въпреки трудностите, породени от осакатяващата го депресия, пренебрегвал принадлежността си към нея и живял живот, изпълнен с цели и постижения.

 

 

Чърчил приема душевното си състояние и същевременно помага за подобряване на живота на много хора. През 1911 г. Чърчил преминава през периоди на депресия и започва да подготвя Великобритания за война. Той учредява Кралската военновъздушна служба, след като забелязва растящата войнствена природа на Германия, очаквайки непосредствен конфликт (Първата световна война). Смята се, че депресията на Чърчил е увеличила неговите реализъм и емпатия, като са му помогнали да прецени истинските опасности, които иначе са били пренебрегвани от колегите му. По същия начин, през Втората световна война, засиленият скептицизъм му е позволил да оцени реалистично постоянно нарастващата немска заплаха. През Втората световна война същевременно Чърчил държи своето черно куче на каишка" и поддържа висок британския дух. Редовно изнасяйки речи пред Парламента и британските граждани, скоро той става емблематичен лидер на военните действия срещу Силите на Оста.

Далновидността и вдъхновяващото въздействие на Чърчил несъмнено са спасили живота на много хора и може дори да са променили курса на Първата и Втората световна война. Той неволно се възползва от депресивните си и манийни епизоди. Имайки рядко срещано високо ниво на енергия, активност и безпокойство, той публикува 43 книги, докато изпълнява задълженията си на премиер. Кулминацията на писателската му кариера е присъждането на Нобелова награда за литература от 1953 г. заради редицата негови публикации.


Робърт Йе

Категория: История
Прочетен: 577 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 11.02 16:14
  

Отминава денят 5 май – международния ден на акушерката. Без големи дитирамби. Според старата традиция, българите повече уважават и си честитят януарския Бабин ден. Независимо от датата обаче трябва да си честитим факта, че акушерките все още ги има. И че са някъде там, както се казва - на бойното поле. Едно на ръка е това, че едно раждане си е досущ подобно на военно сражение, второ – и условията на работата им вече са подобни на бой в окопите под множество снаряди. Минават си тихо и другите дни, в които не се сещаме за акушерките и труда им, а междувременно се стопява броят им, успоредно на, както стана дума, качеството на условия за тази иначе извънредно трудна физически и емоционално професия.

              В днешно време трудът на акушерките в държавните родилни домове, както и на останалия медицински персонал там, може да се сравни с борба с вятърни мелници. Това е един благороден, но ниско оценяван труд. Момент! Това не бяха ли хората, израждащи децата на, според едни намаляващата ни, според други – изчезващата ни нация? Та ние би трябвало много да се грижим за тях, така както те се грижат за остатъците от съществуването ни. Да, точно в този момент някой може да посочи престъпната, зверска, нечовешка постъпка на акушерката, нанесла побой над новородено. Но защо не поговорим за ежедневните усилия на хилядите акушерки у нас, които се грижат за живота на майките и децата? Да, все още ги има, макар че има остър недостиг в страната, редом с броя на медицинските сестри, фелдшерите и др. Броят на акушерите включително пада драстично. Здравната система се крепи на един намаляващ брой кадри, немалко от които вече са в пенсионна или предпенсионна възраст.  Бившият здравен министър д-р Стефан Константинов преди време припомни една статистика. През 1980 г. у нас са работили 7897 акушерки, а през 2013 г. броят им вече е само 3276.  

Категория: Други
Прочетен: 401 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.05.2017 08:54

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 282 Коментари: 0 Гласове: 1

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 96 Коментари: 0 Гласове: 1
             Господин Бергсон и душата

Архив на списание „Спектейтър“. 4 ноември. 1911 г. Страница 26.

http://archive.spectator.co.uk/article/4th-november-1911/27/m-bergson-on-the-soul

 

Хората, изпълнили препълнените аудитории през изминалите две седмици, слушаха дискурса на философа (Анри Бергсон) на чужд език върху тема, която всепризнато е най-изплъзващата се и трудна всецяло в царството на размишленията. Изглежда, че философията най-после се пренесе от висините на място за дебат и обмен на идеи.

Случилото се е още по-забележително, понеже г-н Бергсон не предлага евтина цена, и той е твърде честен мислител, за да търси авантюристично помощно средство за популярността си. Той призовава своята аудитория да разсъждава върху основните главоблъсканици на живота, относно които повечето хора се удовлетворяват, като ги оставят на спокойствие. Той не предлага награда в търсенето, с изключение на възможното сдобиване с истина.

 image

Той не е лесен; той е ясен, което е напълно различно нещо. Това е и общото между английската и френската философия - от Лок и Декарт насам неяснотата никога не е била смятана за добродетел. Но необикновената яснота на стила на Бергсон същевременно не предлага кратък път към неговата проницателна мисъл.

В по-голяма степен от повечето философи той изисква самият читател да мисли в неговата интелектуална атмосфера. Но той има две черти, завладяващи вниманието на обикновения човек. То е заинтересован не от схоластичните разграничения, а от онези витални проблеми, интересуващи човечеството като цяло. В добавка, той е литературен артист и има дарбата за брилянтната метафора и илюстративност, паралели на които рядко е имало от Платон насам. Наистина, тези илюстрации може да са капан за много хора, тъй като, за да оцениш пригодността им не е задължително да уловиш аргумента, който те илюстрират.

 

В университетските си лекции в Лондон г-н Бергсон смело атакува секуларните проблеми за природата на душата и връзката й с материалния свят. Това са два различни въпроса, въпреки че често биват обърквани. Сега тези въпроси лежат в сърцето на цялата система, и в дискутирането им той обобщава цялата си философия. Но е трудно да обобщиш една сложна система в четири лекции, дори и да си майстор на стила и г-н Бергсон бе принуден да приеме приеме тази добра възможност като гаранция. Какво например един член на публиката би могъл да усвои от бергсоновата доктрина за „траене“ (duration) в около десетте минути, които лекторът изразходва в дефинирането й? За да схване това, човек трябва да се обърне към „Време и свободна воля“[1]. Така  е и с други доктрини – връзката между перцепция и концепция; значението на инстинкта; съзидателната еволюция; основополагащата духовност на материята; всичко това предполага значителна запознатост с публикуваните творби на лектора. Г-н Бергсон ги използвва в своята аргументация; и той трябва да приеме по-голямата част от оправдаването им за налична. Голямата му и ентусиазирана публика показва, че има значителен брой истински ученици на философията му; и това е окуражаващ факт, тъй като философията не е популярна шарлатания, а сурова и честна дисциплина.

 

Г-н Бергсон започна с изясняването на някои изкуствени затруднения, с които се сблъскваме по пътя. Налице е, преди всичко, естествена наука, която заявява, че проблемът на душата е просто специфична форма на проблема за материята, или че физическите и психологическите процеси са изцяло разграничими, но се движат в паралелни линии. Резултатът, разбира се, и на двете теории – епифеноменализъм и паралализъм – е механистична гледна точка към живота, включваща твърд детерминизъм. Г-н Бергсон отхвърля и двете като неадекватни спрямо твърденията, от които идва заключение; отхвърля ги заедно, като това не е аргумент, който да бъде обяснен в масова лекция. За по-детайлно разглеждане читателят може да се обърне към „Тяло и съзнание“ на Макдугъл[2], когото разгледахме миналата седмица.

 

На второ място, и философията създава проблеми. Емпиризмът разделя съзнанието на множество съзнателни състояния; субстанциализмът го третира като единност, като „нещо“. Но трудността произлиза, казва Бергсон, само защото ние сме завързани за категории и класове и концепции, които са наистина иррелевантни. Той ни приканва към нова гледна точка. Нито множествеността, нито единността имат нещо общо с въпроса, тъй като душата не е „нещо“ (и поради това не е множествена или обратното), а движение и поради това е и двете едновременно.

След това следва най-интересният момент за промяната или движението. Този нов Хераклит посочва, че движението е универсално и че неподвижността е неизмеримо по-комплицирано нещо от движението. Неподвижността е връзката между движенията, подобно на два влака, движещи се редом един до друг, когато хората във влака си мислят, че другият стои неподвижен. Движението е просто и неразделимо; нашият вътрешен живот е чиста промяна, абсолютна непрекъснатост, нищо повече от последователствот на състояния, както и мелодията е последователност от ноти. В този момент Бергсон въвежда доктрината за времето като реално траене, невъзможно да бъде количествено измерено. Вътрешният живот е неделим поток, в който разделението между минало и настояще изчезва. Ако се запитаме за произхода на тази гледна точка, ни бива казано, че я достигаме чрез „интуиция“, единственото средство за постигане не знание за съзнанието, което е нищо друго, освен движение. По отношение на тази гледна точка старите философски затруднения изглеждат иррелевантни спрямо истинския проблем.

 

Толкова много по първата част от темата – природата на душата. Бергсон продължава, разсъждавайки върху връзката й с материята, или, формулирайки го по друг начин, за връзката между съзнанието и мозъка. Той изяснява на своята публика най-интересния психологически аргумент, с много илюстративни примери, според навика му, от патологията и физиологията. Той показва например, че въпросът на памета, където се смята, че паралелистките доктрини са най-твърдо установени, стои точно там, където тези доктрини най-пълно рухват.

Неговата гледна точка е, че в мозъка има сензорно-моторни райони, с чиято активност нашият психически живот е някак свързан. Тоталността на миналото е потенциално представена на съзнанието, но ако тя беше активно присъстваща, действието би било невъзможно. Мозъкът е „инструментът на забравата“, който затваря шлюзовете. Той направлява паметта и ориентира съзнанието към действие. Той не е едно и също нещо със съзнанието, но стои редом с него, както точката от ножа спрямо самия нож. Той е ръбът, който води към реалността. Той принуждава съзнанието да се концентрира върху живота. Той ограничава душата, но чрез ограничението я прави действаща. Ако ще ползваме метафората, трябва да признаем, че има известни сходни черти в онези някога взаимно изключващи се категории, тялото и съзнанието. Бергсон е доста подготвен за това. Природата, смята той, е по-малко непостоянна, отколкото смятат учените, съзнанието е по-малко духовно и по-продължително, отколкото философите ни казват. Но тази продължителност не е точно същото нещо, което учените имат предвид чрез думата, тъй като тя предполага движение. Както тялото, така и съзнанието си приличат в този ритъм на промяна. Нека да оставим Бергсон сам да обясни начина на интеракцията им. Цитираме от възхитителния репортаж на „The Times”: „Ако разсъждаваме върху най-малкия възприемим елемент от нашето траене – определена фракция от секундата – ние намираме, че в този минимум на траенето ни материята е способна да постигне огромен брой последователни събития – например, онези стотици трилиони вибрации, даващи ни усещане за светлина. Ние би трябвало да се нуждаем от стотици векове дори да преброим броя им, и все пак това преминава за момент от перцепцията ни. Какво може да бъде значението на тази огромна разлика между ритъма на собственото ни траене и ритъма на траенето на материята? В общия случай когато сграбчваме в една-единствена визия голям брой човешки събития, ние сме по-готови да ги направляваме. Човекът на действието е човек, който поради това кондензира външото траене и затова доминира събитията.

В такъв случай можем да заявим, без да имаме достатъчно доказателства, по аналогия, че огромната разлика в разтеглянето между траенето на нашето съзнание и това на материята е просто такава, която позволява на съзнанието да действа върху материята, и на направата от тази инертна материя инструмент на свободата“.

 

Душата, тогава – способността за усещане, интелигентността, и волята, са есенциално сила на действието, създаваща дела и подобно на себе си са „продуктивния агент на новостите в света“. Откъдето и да идва тази сила, Бергсон се опитва да ни припомни изначалния си аргумент, че концепциите за мновествеността и единството са стриктно неприложими към света на съзнанието. Той се опитва да постулира един изначален свят-душа, принцип на живота, произвеждащ живот чрез навлизане в материята. Материята го прави затворник: „той търси да се освободи сам себе си, и в същото време да раздели и разграничи (благодарение на материята) това, което е в него в състоянието на реципрочно навлизане“. Но това е възможно само, защото материята сама по себе си съдържа духовен елемент, елемент на еластичност и свобода. Душата се интегрира чрез контраста с материята, и в процеса оформя материята спрямо целите на живота си.

 

В гладката си реч Бергсон гледа на човешката раса като на подходящ рецептивен апарат за изпълнението, изпратен, когато е започнала дългата линия на еволюцията. Критиците може да кажат, с някакъв елемент справедливост, че последните лекции в някаква степен са в тона на красивите приказки, отколкото на трезвото размишление; и че в тях със сигурност Бергсон се обляга силно на реквизита на метафората. Понякога той предполага Плотин и неоплатониците; понякога изглежда следва идеята на Фехнер[3] за една вселена, еднакво жива в съзнанието и материята. Това, което ни е дал, е брилянтна картина на психическите процеси, и в по-ранната част на лекциите му – осветляваща и плодовита концепция за есенциалното движение на душата. Ако намираме неговото твърдение за връзката между душата и тялото за по-малко убедително, може да си припомним добре сами на себе си, че целта на Бергсон в тези лекции е по-скоро да предложи пътека към изследването, отколкото да начертае карта на една нова земя.

 



[1] Докторската теза на Анри Бергсон, за първи път публикувана през 1889 г.

[2] Уилям Макдугъл, английски психолог.

[3] Густав Фехнер, германски експериментален психхолог. Известен с изследването си на връзката между

 

Категория: История
Прочетен: 452 Коментари: 0 Гласове: 0
Текст за нееднозначно приемания в Турция Орхан Памук, музея му и наброски върху дебатите за жените в съвременен Истанбул. 


Текстът: librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/2705-2015-05-04-11-49-33

Памук избира за музей тази именно алена къща, датираща от 19-и век, която се намира посред преливаща от антикварни магазини улица в квартал Чукуркума (долу котки, горе – чайки, това е подразбиращата се симетрия на Истанбул). Едно от първите неща, които правят впечатление в музея, създаден по едноименния роман, е огромният часовник с махало, надвесен измежду етажите на зданието. Дамоклевият меч на времето тук обаче е победен от множество предмети, разказващи една колкото измислена, толкова и реална история.


image
Категория: Други
Прочетен: 322 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.05.2015 17:31
 След убийството на Немцов в социалните мрежи започват да валят множество съболезнования към Анна Немцова, заради предположението, че тя и руският политик имат роднинска връзка. Става дума обаче за съвпадение на имената, макар че тя и Немцов са родени и израснали в един и същ град - Нижни Новгород, закрит град по съветско време. Анна казва, че Немцов е първият демократ, когото някога е виждала.
Какво намеква тя за смъртта му, е интересна тема за анализ. Текстът е публикуван в E-vestnik.bg тук:

(същия линк - http://e-vestnik.bg/22513/anna-nemtsova-vizhdala-sam-mnogo-porachkovi-ubiystva-problem-v-rusiya-e-obezveryavaneto/)

Категория: Политика
Прочетен: 409 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 18.03.2015 21:57
Няколко нови неща във Факел, (написването на които, за съжаление или не, отне няколко години) - тук


На няколко мъже, които пишат

Пада лятото с райски грохот
„Емилия”, Георги Рупчев
 
Проклетото великолепно лято 
се търкаля по склона надолу,
а вие се изкачвате 
със чашите и думите нанякъде,
заслушани как този грохот ромоли.
Метафорите скачат на масата, танцуват -
улични котки, замръзващи като зидове,
и един от вас може би ми е по-скъп,
но може и да сте еднакво чужди.

Пейзажите наоколо са безобразни, но
разорани и на зазоряване са нечие лице,
а маси, пейки, улици са циркови въжета -
баналности, които ни предупреждават.
Възможно ли е въпреки очакванията да се повтарят 
сюжетите и всички тези думи?

Съсечени са златните сечения. 
Богомолци по стръмни улици и полегати думи,
ние вървим. 
И котките-метафори са улични.
Понякога си мисля - ще си отидем в тишина,
ще спим по пейките насън, а всъщност в тесните легла. 
Ще издребняваме. 
Аз мога и да съм жестока във страха си, 
бих могла да кажа – жените ви ще ви съсипват всеки път,
защото вие ги съсипвате.
И случвало се още хората да стават тихи 
или да говорят твърде много.

Но вие не се тревожете –
нека метафорите танцуват,
преди да падне в нея
поне един от нас 
ще обобщи трагедията.



Категория: Други
Прочетен: 562 Коментари: 0 Гласове: 0
  Публикация в "Либерален преглед" за литературния живот у нас, която отдавна трябваше да бъде написана. 

В Испания литературните кръгове са много фрагментирани, но човек има възможност да бъде видим, както и да вижда другите“, обяснява с чаша вино в ръка Мариано Пейру – аржентински поет и преводач, живеещ в Мадрид. Докато говори за осъзнато благотворната си самота на литератор в Испания, мечтателно замислен, видимо се наслаждава на нощния въздух на Братислава. Излезли сме за малко пред клуб в градска зона, наречена „А4“. Това е артистичен участък, където се организират изложби, концерти, литературни четения. Тук се провежда и международният поетичен фестивал Ars Poetica 2013. Октомври е и тече последната вечер от събитието. Изплъзващото се време сплотява още повече част от 25-те участници с различна националност. Всеки говори с всеки, някой дава идея да потърсим китара. Хърватският поет Милош Джурджевич запалва цигара. Умерено саркастичен към себе си и другите, Милош не преекспонира поетичната си дейност и като че ли повече говори за професията си на преводач. Човек остава с впечатление, че на литературни събирания той предпочита да се забавлява и само от време на време, воден от утаил се може би от младостта навик, влиза в спорове.

„Честно казано, не знам много за съвременната българска поезия по простата причина, че такава не е превеждана регулярно нито на хърватски, нито на някой от другите бивши югославянски езици. Срещал съм няколко български поети по фестивали и съм слушал много интересната им и стойностна поезия, но това е всичко, поне засега“, ще напише по-късно Милош, вече прибрал се в Загреб.

„От друга страна същото може да бъде казано за съвременната поезия от целия свят. Нашите издатели много рядко публикуват съвременна поезия, дори тя да е западна – поезията не продава. Но от моя гледна точка това, че няма пазар за нея и че тя не е стока, може да е много благотворно и стимулиращо за пишещите хора“.

Фестивалът „Ars Poetica“ е един от големите по рода си в Европа. Българските участници сме трима, заедно с Иван Ланджев и Димана Иванова. Организаторите, поддържащи с упоритост и всеотдайно устойчивата традиция на провеждане на фестивала, са отворени към разнообразни автори, на различна възраст, понякога с контрастиращи идеи, поетика, ниво на творческа зрялост. Тук е признатият поет Тозан Алкан, наричан още поетът на Истанбул, книга на когото излезе на български език през 2013 г. и която не получи нужното внимание у нас. Малко по-късно се обърна много по-голямо внимание на местен литературен скандал.

На фестивала личи идеята на организаторите участниците да бъдат оставени да общуват свободно помежду си и с публиката, вместо да бъдат „присвоявани“, с цел създаване на контакти например. Неголямото население на столицата явно харесва „Ars poetica“ и немалко хора посещават вечерите, в които участниците рецитират стихотворенията си. Из града ни спират случайни хора, разпознали ни от някоя поетична вечер. Нещо още по-хубаво – те нито омаловажават, нито преувеличават значимостта на участието ни.

Освен културната симпатия към поети от други националности, на „Ars Bratislava“ се поражда и една чисто човешка симпатия към другите, дължаща се, разбира се, и на нагласата на самите участници. И тази предразположеност не се стопява магически за дни и дори за часове[1]. Това е така, защото тук не личи, дори да го има, неудовлетворение от постиженията на другите и коментиране на техните слабости.

В размислите си за това добре организирано събитие, с широка публичност и без претенция, човек неизбежно влиза в изкушение да анализира не само него, но да го сравнява с подобни събития у нас. И губейки за момент връзка с приятните разговори и чашата си, той си спомня някои фрагменти от действителността у нас. Наистина, трябва да се уточни предварително – тази действителност не е дотам мрачна. У нас също може да се общува приятно с другите, било то и с литератори (защото наблюдава се този забележителен феномен – литератори да избягват литератори). И все пак, човек не би следвало да си затваря очите, независимо дали от позицията на читател или пишещ, за някои недостатъци не само на литературните ни събития, но и на модела на общуване в тези рамки. И тъй като у нас международни фестивали почти няма, остава сравнението не на ниво формат, а на база съдържание или по-точно – на база общуване . Нека тук направим една уговорка – под общуване се разбира не само културният, но и чисто човешкият контакт, диалогичността (в публичното и частно говорене), основоположният интерес към другия.

В една от вечерите нося яркочервено червило, което прогресивно изяждам с отпиването на вино. Чувствам се добре, непринудена и спокойна (не само поради вътрешното си усещане, но и заради околната обстановка). В този си вид не пораждам бръщолевици или шеги сред непознати и познати литературни доайени, които като че ли приемат женската младост за признак на бездарност. Наистина, независимо от географската локация, женското тяло може да породи отрицание на стойността на литературните опити. Философът Симон Вейл например се е обличала подчертано семпло и мъжествено, за да не „разсейва“ вниманието от интелектуалното си присъствие. Дори Киркегор разсъждава малко предразсъдъчно по въпроса – „От какво се страхува едно младо момиче?“, пита той. „От духа. Защо? Защото духът представлява отрицание на цялото й женско съществувание“. И все пак у нас, като че ли повече от обичайното, се е формирало понятието „женска поезия“, а също и „поетеска“. Това се случва дори когато пишещите жени не демонстрират претенция да бъдат „поети“ – претенция, която е много по-осезаема в други случаи. Поради това и литературното общуване у нас, поне според моето субективно усещане, се превръща все повече в общуване между мъже. Същевременно липсата на автентично общуване, наличието на претенция или претенциозност, както и омаловажаването на другия като човек или пишещ, не са само полово прицелени. Те се роят в литературния ни кошер въз основа на най-разнообразни вътрешни и външни белези.

Преди отпътуването за фестивала имах опасения, че ще се сблъскам с още по-сериозна отчужденост, егоцентризъм и престореност, отколкото срещаните на някои местни литературни събития или формирования. Независимо от формата, нашите мероприятия са в повечето случаи хладни в периферията на присъствието и нагорещени в сърцевината, като най-често авторът и негови поддържници демонстрират истински ентусиазъм.

Тези наблюдения за проблемите в т.нар. литературни кръгове са най-вече натрупани по-отстрани, безстрастно, но в някои случаи – при непосредствена близост. Те са дотолкова продължително напластявани, избродирани от множество отделни впечатления, че изброяването им не би могло да бъде друго, освен донякъде хаотично. Сякаш като потвърждение на тези изводи обаче се е оформило мнението на поета и преводач Пейчо Кънев. Пейчо е натрупал впечатления както у нас, където решава да се завърне от емиграция, така и в международна среда, където постоянно бива публикуван и издаван (многократно повече, отколкото у нас). Той споделя усещането си, че само „косвено“ съществува на българската литературна сцена. Същевременно в Щатите той е добре очертана литературна фигура и бива публикуван както от водещи онлайн и печатни издания, така и от алтернативни платформи.

„Литературният ни пазар е изключително миниатюрен и у нас съществуват клики, кръгове, компанийки, фаворити. Точно те биват изтласквани напред от издателите като много често талантът им не отговаря на литературното качество, което предлагат на читателя. Има някои от тях, които са доста „средни“ в писането, перото и таланта си, но шестват из медиите като Нобелови лауреати“, смята Пейчо.

Освен чисто „племенните“ проблеми на затвореността, той посочва още по-сериозни предизвикателства пред поезията ни – тези, свързани със самото й съществуване навън.

„За жалост, съвременната българска поезия не е разпознаваема за останалия световен поетичен свят. Къде е проблемът? За жалост, не е един, не са и два. Доста са повече. Един от най-важните според мен е този, че не съществува фондация или фонд в Министерството на културата или Министерството на образованието с цел преводи на нови, а и на стари стихосбирки. Всъщност, няма такива за романи, което е комерсиален жанр, какво да говорим тогава за поезия. Има още толкова много причини, които са втръснали на всеки от преповтаряне. Няма периодика, критика, няма вещи редактори в издателствата, а и издателствата издават почти всичко – от поезия на световно ниво, до поредните напъни на поредните графомани“.

Може би е по-добре този в крайна сметка оформил се като полуочерк текст да приключи със спомен за чудесните, почти по детински екзалтирани дни от фестивала в Братислава. Един от тези дни индийският поет Прафул Шиледар показваше многото направени снимки на брави на врати из Братислава. Беше си създал истинска фотографска колекция от всякакви брави – с орнаменти, обикновени, брави на цветни врати, брави на порти. Прафул, който е от Мумбай, проявява интерес към всичко – към моя живот, Европа, Кафка, дори към словашките брави. След приключването на фестивала, той, който живее на хиляди километри от България (не само в чисто географски смисъл), прояви интерес към българската поезия и писа за нея в местния печат. И докато с Прафул говорихме и се смеехме, си мислех следното – за да има общуване, вратата трябва да се отвори по най-обикновения, човешки начин – като натиснеш бравата.



[1] Фрагмент от романа „Дар“ на Набоков гласи:„…в голямата, добре позната на руските берлинчани зала, собственост на Дружеството на зъболекарите, ако се съди от портретите на мастити дентисти, гледащи от стените, се състоя публична литературна вечер, в която участвуваше и Фьодор Константинович. Събраха се малко хора, беше студено, пред вратите пушеха все същите вечни представители на местната руска интелигенция — и както винаги, щом зърнеше едно или друго симпатично лице, Фьодор Константинович се устремяваше към него с искрено удоволствие, заменящо се от скука след началния порив на разговора“.

Категория: Други
Прочетен: 394 Коментари: 0 Гласове: 1
Не е толкова невероятно и е факт - хората извън България се интересуват какво се случва у нас и защо протестираме. Слабото отразяване от страна на чуждестранни медии се дължи не на липса на интерес, а на липса на разбиране какво се случва.
Затова и статията за протестите "Anti-Government protests Rock Bulgaria"s New Leadership" беше избрана за челна страница на "Global Voices" - нещо, за което принципно се борят стотиците сътрудници на глобалната мрежа.
  
Да се надяваме, че както другите, така и ние ще се вглеждаме в себе си все повече и повече.
Разговорът със сръбкинята Даница Радисич, която беше редактор на статията, освен че беше ползотворен и забавен, навеждаше и на сериозни мисли. И двете знаехме какво носи образната конструкция "корупция на Балканите", и двете знаехме какво значи да си бил шеф на една държавна лотария и какво представлява тази държавна лотария в една балканска страна.
Този разговор, подобно на повечето такива смислени разговори със смислени хора (с абсурдни проблеми) допринесе за усещането, че българите не сме толкова самотни, колкото ни се струва. И други имат нашите проблеми, просто се отнасят към тях по-сериозно и с по-голяма отговорност. 
   
http://globalvoicesonline.org/2013/06/19/anti-government-protests-rock-bulgarias-new-leadership/

 

Категория: Други
Прочетен: 405 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.06.2013 17:03


http://e-vestnik.bg/17832/i-seksat-e-trud-istoriyata-na-dve-prostitutki/

Магда и Наталия пушат на голи дюшеци, отпуснали върху тях нашарените си с татуировки тела. Показали бедрата, но и лицата си, жените любопитно наблюдават как насрещния човек от своя страна също ги наблюдава. Цигареният дим се вие и напластява, мушамата на покривката е леко запотена.
Секс работниците, както ги наричат неправителствените организации,  рядко се доверяват на журналисти. Малко вероятно е да ги поканят там, където живеят (или където се подвизават, най-често временно). 40-годишната Магда обаче отправя покана за разговор в квартирата си веднага след като приема предложението за интервю, за което Райна Димитрова, която работи за Фондация „Здраве и социално развитие“*, помогна. Квартирата – средно голяма стая и коридор, е на сравнително централно място в града и трудно може да бъде наречена домашно огнище.
Категория: Други
Прочетен: 1466 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 11.06.2013 12:35
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: journaligator
Категория: Други
Прочетен: 19666
Постинги: 25
Коментари: 2
Гласове: 9
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031