Следват съвсем основни бодове върху няколко различни постановки за смъртта в изкуството. Повод за това е особената борба на Боян Петров със смъртта. Съвсем нямам претенция да изчерпя темата, нито - да обхвана всички вариации на образа на смъртта, а само да прелистя няколко страници от дългата традиция във ваенето на тази "сянка". 
____

Спомняте ли си как в Бергмановия "Седмия печат" героят играеше със смъртта на шах? За това напомня и съдбата на Боян Петров, който два пъти се е борил с рака; с диабета; който катастрофира тежко преди по-малко от две години и който тогава почти като по чудо оцеля. В тази хореография изглежда като смъртта да е пристъпвала след него на места тихо, на други - с гръм, и аха - да го хване. Най-накрая тя успява в това си печално начинание. Или пък може би е хипнотизирала Боян да върви след нея, но в последния момент той е успявал да се измъкне от тази упойваща простосмъртните сянка. До месец май тази година.

Казват, че Яворов на няколко пъти е искал да се самоубие. Единия път - когато Мина Тодорова умира съвсем млада в Париж. Има и друго съвпадение (или зловеща симетрия) - като малък той е имал тежка криза, свързана с очите. Поначало слабо като вощеница дете, Яворов е имал нездрав вид още от рождението си. Все още малък, той е подложен на варварски по жестокостта си "лек" срещу хилавостта му - буквално дерене на тялото му с коса (ако разбирам правилно бележките на проф. Михаил Арнаудов в психографията на Яворов). В резултат очите на детето се подуват и то едва не ослепява. За щастие тогава бъдещият поет се възстановява. За нещастие обаче това се явява сигнален огън за предстоящото след много години. При първи опит за самоубиство от Лориния период Яворов ослепява. Някой по-суеверен човек би си помислил (или въобразил, в зависимост от избора на четящия), че първо нещастието е белязало Яворов, а по-късно, доста по-късно - че се е прицелило по-добре. Първоначално Яворов е можел да различава откъде идва светлината и е таял надежда, че може би ще прогледне. После и тази "сянка" на светлината се стопява... 

Яворов е правил доста мистични изказвания пред свои близки. Така например, веднъж стоейки на открито с приятели, той казва, че усеща как земята го вика при себе си; друг път, че Лора го зове. Негови близки казват, че в последните седмици преди самоубийството му се е намирал "между небето и земята".

Поетесата Весела Василева, за която съм писала и на други места, провиденчески е повтаряла пред близки и познати, че знае, че ще живее малко. Много нейни стихотворения, необичайно за едно дете и после - за толкова млада девойка, са пропити от идеята за кратковременността и преходността на живота; за ценната поради бързото й вехнене красота на момента. За своята "стара приятелка", "жълтата гостенка" говори и Смирненски в "Как ще си умра млад и зелен", посмъртно публикуван фейлетон във в. "Червен смях".

Смирненски съвсем не е единственият в българската или световната литература, който провижда края си.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа
тя тегли полекичка лъка.


Това е финалът на стихотворението "Стария музикант", който толкова добре описва най-стереотипизираният, но пък очевидно и най-правдоподен образ на смъртта - като именно "пристъпваща" след човека. Тази пантонима, или пък - този странен откъм хореографско решение балет ни оставя замислени можем ли да се подготвим навреме. Според съвременни психолози, за да живее съзнателно, човекът трябва да приеме, че ще умре. Тази формулировка има многовековна противоположност, есенцията на която може да се открие например в казаното от Венцеслав Константинов - "Докато не мислиш за смъртта, си нетленен". Отново той обаче също така пише, че който не е подготвен за смъртта, не е подготвен и за живота. Това ни навежда на мисълта, че щом противоречието е втъкано в един философски мироглед, вероятно то е изначално.

Тълкуванието за постепенно идващата смърт има своя смислов антипод - за неочаквано връхлитащата безподобна по мащаба си житейска беда. Някой бе казал, че единственото неприятно на това човек да умре, е фактът, че това става съвсем ненадейно. В традицията на тази философска перспектива следа е оставил и Юлий Цезар, според когото е "по-добре да се умре изведнъж, отколкото да се живее в очакване на смъртта".

Рефлексията за смъртта ни прави неочаквано жизнени. Тя се характеризира и с това - всичко, което кажеш за нея, е валидно. Това обаче важи за отделната, деперсонализирана смърт. За отделната човешка съдба не е така. Ако се върнем на съдбата на Боян Петров, то със сигурност можем да кажем, че това е човек, живял и заминал си достойно. Също така - човек, който не се е дал лесно на смъртта, въпреки чевръстите й шахматни ходове срешу него.