Архив на списание „Спектейтър“. 4 ноември. 1911 г. Страница 26.
http://archive.spectator.co.uk/article/4th-november-1911/27/m-bergson-on-the-soul
Хората, изпълнили препълнените аудитории през изминалите две седмици, слушаха дискурса на философа (Анри Бергсон) на чужд език върху тема, която всепризнато е най-изплъзващата се и трудна всецяло в царството на размишленията. Изглежда, че философията най-после се пренесе от висините на място за дебат и обмен на идеи.
Случилото се е още по-забележително, понеже г-н Бергсон не предлага евтина цена, и той е твърде честен мислител, за да търси авантюристично помощно средство за популярността си. Той призовава своята аудитория да разсъждава върху основните главоблъсканици на живота, относно които повечето хора се удовлетворяват, като ги оставят на спокойствие. Той не предлага награда в търсенето, с изключение на възможното сдобиване с истина.
Той не е лесен; той е ясен, което е напълно различно нещо. Това е и общото между английската и френската философия - от Лок и Декарт насам неяснотата никога не е била смятана за добродетел. Но необикновената яснота на стила на Бергсон същевременно не предлага кратък път към неговата проницателна мисъл.
В по-голяма степен от повечето философи той изисква самият читател да мисли в неговата интелектуална атмосфера. Но той има две черти, завладяващи вниманието на обикновения човек. То е заинтересован не от схоластичните разграничения, а от онези витални проблеми, интересуващи човечеството като цяло. В добавка, той е литературен артист и има дарбата за брилянтната метафора и илюстративност, паралели на които рядко е имало от Платон насам. Наистина, тези илюстрации може да са капан за много хора, тъй като, за да оцениш пригодността им не е задължително да уловиш аргумента, който те илюстрират.
В университетските си лекции в Лондон г-н Бергсон смело атакува секуларните проблеми за природата на душата и връзката й с материалния свят. Това са два различни въпроса, въпреки че често биват обърквани. Сега тези въпроси лежат в сърцето на цялата система, и в дискутирането им той обобщава цялата си философия. Но е трудно да обобщиш една сложна система в четири лекции, дори и да си майстор на стила и г-н Бергсон бе принуден да приеме приеме тази добра възможност като гаранция. Какво например един член на публиката би могъл да усвои от бергсоновата доктрина за „траене“ (duration) в около десетте минути, които лекторът изразходва в дефинирането й? За да схване това, човек трябва да се обърне към „Време и свободна воля“[1]. Така е и с други доктрини – връзката между перцепция и концепция; значението на инстинкта; съзидателната еволюция; основополагащата духовност на материята; всичко това предполага значителна запознатост с публикуваните творби на лектора. Г-н Бергсон ги използвва в своята аргументация; и той трябва да приеме по-голямата част от оправдаването им за налична. Голямата му и ентусиазирана публика показва, че има значителен брой истински ученици на философията му; и това е окуражаващ факт, тъй като философията не е популярна шарлатания, а сурова и честна дисциплина.
Г-н Бергсон започна с изясняването на някои изкуствени затруднения, с които се сблъскваме по пътя. Налице е, преди всичко, естествена наука, която заявява, че проблемът на душата е просто специфична форма на проблема за материята, или че физическите и психологическите процеси са изцяло разграничими, но се движат в паралелни линии. Резултатът, разбира се, и на двете теории – епифеноменализъм и паралализъм – е механистична гледна точка към живота, включваща твърд детерминизъм. Г-н Бергсон отхвърля и двете като неадекватни спрямо твърденията, от които идва заключение; отхвърля ги заедно, като това не е аргумент, който да бъде обяснен в масова лекция. За по-детайлно разглеждане читателят може да се обърне към „Тяло и съзнание“ на Макдугъл[2], когото разгледахме миналата седмица.
На второ място, и философията създава проблеми. Емпиризмът разделя съзнанието на множество съзнателни състояния; субстанциализмът го третира като единност, като „нещо“. Но трудността произлиза, казва Бергсон, само защото ние сме завързани за категории и класове и концепции, които са наистина иррелевантни. Той ни приканва към нова гледна точка. Нито множествеността, нито единността имат нещо общо с въпроса, тъй като душата не е „нещо“ (и поради това не е множествена или обратното), а движение и поради това е и двете едновременно.
След това следва най-интересният момент за промяната или движението. Този нов Хераклит посочва, че движението е универсално и че неподвижността е неизмеримо по-комплицирано нещо от движението. Неподвижността е връзката между движенията, подобно на два влака, движещи се редом един до друг, когато хората във влака си мислят, че другият стои неподвижен. Движението е просто и неразделимо; нашият вътрешен живот е чиста промяна, абсолютна непрекъснатост, нищо повече от последователствот на състояния, както и мелодията е последователност от ноти. В този момент Бергсон въвежда доктрината за времето като реално траене, невъзможно да бъде количествено измерено. Вътрешният живот е неделим поток, в който разделението между минало и настояще изчезва. Ако се запитаме за произхода на тази гледна точка, ни бива казано, че я достигаме чрез „интуиция“, единственото средство за постигане не знание за съзнанието, което е нищо друго, освен движение. По отношение на тази гледна точка старите философски затруднения изглеждат иррелевантни спрямо истинския проблем.
Толкова много по първата част от темата – природата на душата. Бергсон продължава, разсъждавайки върху връзката й с материята, или, формулирайки го по друг начин, за връзката между съзнанието и мозъка. Той изяснява на своята публика най-интересния психологически аргумент, с много илюстративни примери, според навика му, от патологията и физиологията. Той показва например, че въпросът на памета, където се смята, че паралелистките доктрини са най-твърдо установени, стои точно там, където тези доктрини най-пълно рухват.
Неговата гледна точка е, че в мозъка има сензорно-моторни райони, с чиято активност нашият психически живот е някак свързан. Тоталността на миналото е потенциално представена на съзнанието, но ако тя беше активно присъстваща, действието би било невъзможно. Мозъкът е „инструментът на забравата“, който затваря шлюзовете. Той направлява паметта и ориентира съзнанието към действие. Той не е едно и също нещо със съзнанието, но стои редом с него, както точката от ножа спрямо самия нож. Той е ръбът, който води към реалността. Той принуждава съзнанието да се концентрира върху живота. Той ограничава душата, но чрез ограничението я прави действаща. Ако ще ползваме метафората, трябва да признаем, че има известни сходни черти в онези някога взаимно изключващи се категории, тялото и съзнанието. Бергсон е доста подготвен за това. Природата, смята той, е по-малко непостоянна, отколкото смятат учените, съзнанието е по-малко духовно и по-продължително, отколкото философите ни казват. Но тази продължителност не е точно същото нещо, което учените имат предвид чрез думата, тъй като тя предполага движение. Както тялото, така и съзнанието си приличат в този ритъм на промяна. Нека да оставим Бергсон сам да обясни начина на интеракцията им. Цитираме от възхитителния репортаж на „The Times”: „Ако разсъждаваме върху най-малкия възприемим елемент от нашето траене – определена фракция от секундата – ние намираме, че в този минимум на траенето ни материята е способна да постигне огромен брой последователни събития – например, онези стотици трилиони вибрации, даващи ни усещане за светлина. Ние би трябвало да се нуждаем от стотици векове дори да преброим броя им, и все пак това преминава за момент от перцепцията ни. Какво може да бъде значението на тази огромна разлика между ритъма на собственото ни траене и ритъма на траенето на материята? В общия случай когато сграбчваме в една-единствена визия голям брой човешки събития, ние сме по-готови да ги направляваме. Човекът на действието е човек, който поради това кондензира външото траене и затова доминира събитията.
В такъв случай можем да заявим, без да имаме достатъчно доказателства, по аналогия, че огромната разлика в разтеглянето между траенето на нашето съзнание и това на материята е просто такава, която позволява на съзнанието да действа върху материята, и на направата от тази инертна материя инструмент на свободата“.
Душата, тогава – способността за усещане, интелигентността, и волята, са есенциално сила на действието, създаваща дела и подобно на себе си са „продуктивния агент на новостите в света“. Откъдето и да идва тази сила, Бергсон се опитва да ни припомни изначалния си аргумент, че концепциите за мновествеността и единството са стриктно неприложими към света на съзнанието. Той се опитва да постулира един изначален свят-душа, принцип на живота, произвеждащ живот чрез навлизане в материята. Материята го прави затворник: „той търси да се освободи сам себе си, и в същото време да раздели и разграничи (благодарение на материята) това, което е в него в състоянието на реципрочно навлизане“. Но това е възможно само, защото материята сама по себе си съдържа духовен елемент, елемент на еластичност и свобода. Душата се интегрира чрез контраста с материята, и в процеса оформя материята спрямо целите на живота си.
В гладката си реч Бергсон гледа на човешката раса като на подходящ рецептивен апарат за изпълнението, изпратен, когато е започнала дългата линия на еволюцията. Критиците може да кажат, с някакъв елемент справедливост, че последните лекции в някаква степен са в тона на красивите приказки, отколкото на трезвото размишление; и че в тях със сигурност Бергсон се обляга силно на реквизита на метафората. Понякога той предполага Плотин и неоплатониците; понякога изглежда следва идеята на Фехнер[3] за една вселена, еднакво жива в съзнанието и материята. Това, което ни е дал, е брилянтна картина на психическите процеси, и в по-ранната част на лекциите му – осветляваща и плодовита концепция за есенциалното движение на душата. Ако намираме неговото твърдение за връзката между душата и тялото за по-малко убедително, може да си припомним добре сами на себе си, че целта на Бергсон в тези лекции е по-скоро да предложи пътека към изследването, отколкото да начертае карта на една нова земя.
[1] Докторската теза на Анри Бергсон, за първи път публикувана през 1889 г.
[2] Уилям Макдугъл, английски психолог.
[3] Густав Фехнер, германски експериментален психхолог. Известен с изследването си на връзката между
Текстът: librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/2705-2015-05-04-11-49-33
Памук избира за музей тази именно алена къща, датираща от 19-и век, която се намира посред преливаща от антикварни магазини улица в квартал Чукуркума (долу котки, горе – чайки, това е подразбиращата се симетрия на Истанбул). Едно от първите неща, които правят впечатление в музея, създаден по едноименния роман, е огромният часовник с махало, надвесен измежду етажите на зданието. Дамоклевият меч на времето тук обаче е победен от множество предмети, разказващи една колкото измислена, толкова и реална история.
Какво намеква тя за смъртта му, е интересна тема за анализ. Текстът е публикуван в E-vestnik.bg тук:
(същия линк - http://e-vestnik.bg/22513/anna-nemtsova-vizhdala-sam-mnogo-porachkovi-ubiystva-problem-v-rusiya-e-obezveryavaneto/)
На няколко мъже, които пишат
Пада лятото с райски грохот.
„Емилия”, Георги Рупчев
Проклетото великолепно лято
се търкаля по склона надолу,
а вие се изкачвате
със чашите и думите нанякъде,
заслушани как този грохот ромоли.
Метафорите скачат на масата, танцуват -
улични котки, замръзващи като зидове,
и един от вас може би ми е по-скъп,
но може и да сте еднакво чужди.
Пейзажите наоколо са безобразни, но
разорани и на зазоряване са нечие лице,
а маси, пейки, улици са циркови въжета -
баналности, които ни предупреждават.
Възможно ли е въпреки очакванията да се повтарят
сюжетите и всички тези думи?
Съсечени са златните сечения.
Богомолци по стръмни улици и полегати думи,
ние вървим.
И котките-метафори са улични.
Понякога си мисля - ще си отидем в тишина,
ще спим по пейките насън, а всъщност в тесните легла.
Ще издребняваме.
Аз мога и да съм жестока във страха си,
бих могла да кажа – жените ви ще ви съсипват всеки път,
защото вие ги съсипвате.
И случвало се още хората да стават тихи
или да говорят твърде много.
Но вие не се тревожете –
нека метафорите танцуват,
преди да падне в нея
поне един от нас
ще обобщи трагедията.
В Испания литературните кръгове са много фрагментирани, но човек има възможност да бъде видим, както и да вижда другите“, обяснява с чаша вино в ръка Мариано Пейру – аржентински поет и преводач, живеещ в Мадрид. Докато говори за осъзнато благотворната си самота на литератор в Испания, мечтателно замислен, видимо се наслаждава на нощния въздух на Братислава. Излезли сме за малко пред клуб в градска зона, наречена „А4“. Това е артистичен участък, където се организират изложби, концерти, литературни четения. Тук се провежда и международният поетичен фестивал Ars Poetica 2013. Октомври е и тече последната вечер от събитието. Изплъзващото се време сплотява още повече част от 25-те участници с различна националност. Всеки говори с всеки, някой дава идея да потърсим китара. Хърватският поет Милош Джурджевич запалва цигара. Умерено саркастичен към себе си и другите, Милош не преекспонира поетичната си дейност и като че ли повече говори за професията си на преводач. Човек остава с впечатление, че на литературни събирания той предпочита да се забавлява и само от време на време, воден от утаил се може би от младостта навик, влиза в спорове.
„Честно казано, не знам много за съвременната българска поезия по простата причина, че такава не е превеждана регулярно нито на хърватски, нито на някой от другите бивши югославянски езици. Срещал съм няколко български поети по фестивали и съм слушал много интересната им и стойностна поезия, но това е всичко, поне засега“, ще напише по-късно Милош, вече прибрал се в Загреб.
„От друга страна същото може да бъде казано за съвременната поезия от целия свят. Нашите издатели много рядко публикуват съвременна поезия, дори тя да е западна – поезията не продава. Но от моя гледна точка това, че няма пазар за нея и че тя не е стока, може да е много благотворно и стимулиращо за пишещите хора“.
Фестивалът „Ars Poetica“ е един от големите по рода си в Европа. Българските участници сме трима, заедно с Иван Ланджев и Димана Иванова. Организаторите, поддържащи с упоритост и всеотдайно устойчивата традиция на провеждане на фестивала, са отворени към разнообразни автори, на различна възраст, понякога с контрастиращи идеи, поетика, ниво на творческа зрялост. Тук е признатият поет Тозан Алкан, наричан още поетът на Истанбул, книга на когото излезе на български език през 2013 г. и която не получи нужното внимание у нас. Малко по-късно се обърна много по-голямо внимание на местен литературен скандал.
На фестивала личи идеята на организаторите участниците да бъдат оставени да общуват свободно помежду си и с публиката, вместо да бъдат „присвоявани“, с цел създаване на контакти например. Неголямото население на столицата явно харесва „Ars poetica“ и немалко хора посещават вечерите, в които участниците рецитират стихотворенията си. Из града ни спират случайни хора, разпознали ни от някоя поетична вечер. Нещо още по-хубаво – те нито омаловажават, нито преувеличават значимостта на участието ни.
Освен културната симпатия към поети от други националности, на „Ars Bratislava“ се поражда и една чисто човешка симпатия към другите, дължаща се, разбира се, и на нагласата на самите участници. И тази предразположеност не се стопява магически за дни и дори за часове[1]. Това е така, защото тук не личи, дори да го има, неудовлетворение от постиженията на другите и коментиране на техните слабости.
В размислите си за това добре организирано събитие, с широка публичност и без претенция, човек неизбежно влиза в изкушение да анализира не само него, но да го сравнява с подобни събития у нас. И губейки за момент връзка с приятните разговори и чашата си, той си спомня някои фрагменти от действителността у нас. Наистина, трябва да се уточни предварително – тази действителност не е дотам мрачна. У нас също може да се общува приятно с другите, било то и с литератори (защото наблюдава се този забележителен феномен – литератори да избягват литератори). И все пак, човек не би следвало да си затваря очите, независимо дали от позицията на читател или пишещ, за някои недостатъци не само на литературните ни събития, но и на модела на общуване в тези рамки. И тъй като у нас международни фестивали почти няма, остава сравнението не на ниво формат, а на база съдържание или по-точно – на база общуване . Нека тук направим една уговорка – под общуване се разбира не само културният, но и чисто човешкият контакт, диалогичността (в публичното и частно говорене), основоположният интерес към другия.
В една от вечерите нося яркочервено червило, което прогресивно изяждам с отпиването на вино. Чувствам се добре, непринудена и спокойна (не само поради вътрешното си усещане, но и заради околната обстановка). В този си вид не пораждам бръщолевици или шеги сред непознати и познати литературни доайени, които като че ли приемат женската младост за признак на бездарност. Наистина, независимо от географската локация, женското тяло може да породи отрицание на стойността на литературните опити. Философът Симон Вейл например се е обличала подчертано семпло и мъжествено, за да не „разсейва“ вниманието от интелектуалното си присъствие. Дори Киркегор разсъждава малко предразсъдъчно по въпроса – „От какво се страхува едно младо момиче?“, пита той. „От духа. Защо? Защото духът представлява отрицание на цялото й женско съществувание“. И все пак у нас, като че ли повече от обичайното, се е формирало понятието „женска поезия“, а също и „поетеска“. Това се случва дори когато пишещите жени не демонстрират претенция да бъдат „поети“ – претенция, която е много по-осезаема в други случаи. Поради това и литературното общуване у нас, поне според моето субективно усещане, се превръща все повече в общуване между мъже. Същевременно липсата на автентично общуване, наличието на претенция или претенциозност, както и омаловажаването на другия като човек или пишещ, не са само полово прицелени. Те се роят в литературния ни кошер въз основа на най-разнообразни вътрешни и външни белези.
Преди отпътуването за фестивала имах опасения, че ще се сблъскам с още по-сериозна отчужденост, егоцентризъм и престореност, отколкото срещаните на някои местни литературни събития или формирования. Независимо от формата, нашите мероприятия са в повечето случаи хладни в периферията на присъствието и нагорещени в сърцевината, като най-често авторът и негови поддържници демонстрират истински ентусиазъм.
Тези наблюдения за проблемите в т.нар. литературни кръгове са най-вече натрупани по-отстрани, безстрастно, но в някои случаи – при непосредствена близост. Те са дотолкова продължително напластявани, избродирани от множество отделни впечатления, че изброяването им не би могло да бъде друго, освен донякъде хаотично. Сякаш като потвърждение на тези изводи обаче се е оформило мнението на поета и преводач Пейчо Кънев. Пейчо е натрупал впечатления както у нас, където решава да се завърне от емиграция, така и в международна среда, където постоянно бива публикуван и издаван (многократно повече, отколкото у нас). Той споделя усещането си, че само „косвено“ съществува на българската литературна сцена. Същевременно в Щатите той е добре очертана литературна фигура и бива публикуван както от водещи онлайн и печатни издания, така и от алтернативни платформи.
„Литературният ни пазар е изключително миниатюрен и у нас съществуват клики, кръгове, компанийки, фаворити. Точно те биват изтласквани напред от издателите като много често талантът им не отговаря на литературното качество, което предлагат на читателя. Има някои от тях, които са доста „средни“ в писането, перото и таланта си, но шестват из медиите като Нобелови лауреати“, смята Пейчо.
Освен чисто „племенните“ проблеми на затвореността, той посочва още по-сериозни предизвикателства пред поезията ни – тези, свързани със самото й съществуване навън.
„За жалост, съвременната българска поезия не е разпознаваема за останалия световен поетичен свят. Къде е проблемът? За жалост, не е един, не са и два. Доста са повече. Един от най-важните според мен е този, че не съществува фондация или фонд в Министерството на културата или Министерството на образованието с цел преводи на нови, а и на стари стихосбирки. Всъщност, няма такива за романи, което е комерсиален жанр, какво да говорим тогава за поезия. Има още толкова много причини, които са втръснали на всеки от преповтаряне. Няма периодика, критика, няма вещи редактори в издателствата, а и издателствата издават почти всичко – от поезия на световно ниво, до поредните напъни на поредните графомани“.
Може би е по-добре този в крайна сметка оформил се като полуочерк текст да приключи със спомен за чудесните, почти по детински екзалтирани дни от фестивала в Братислава. Един от тези дни индийският поет Прафул Шиледар показваше многото направени снимки на брави на врати из Братислава. Беше си създал истинска фотографска колекция от всякакви брави – с орнаменти, обикновени, брави на цветни врати, брави на порти. Прафул, който е от Мумбай, проявява интерес към всичко – към моя живот, Европа, Кафка, дори към словашките брави. След приключването на фестивала, той, който живее на хиляди километри от България (не само в чисто географски смисъл), прояви интерес към българската поезия и писа за нея в местния печат. И докато с Прафул говорихме и се смеехме, си мислех следното – за да има общуване, вратата трябва да се отвори по най-обикновения, човешки начин – като натиснеш бравата.
[1] Фрагмент от романа „Дар“ на Набоков гласи:„…в голямата, добре позната на руските берлинчани зала, собственост на Дружеството на зъболекарите, ако се съди от портретите на мастити дентисти, гледащи от стените, се състоя публична литературна вечер, в която участвуваше и Фьодор Константинович. Събраха се малко хора, беше студено, пред вратите пушеха все същите вечни представители на местната руска интелигенция — и както винаги, щом зърнеше едно или друго симпатично лице, Фьодор Константинович се устремяваше към него с искрено удоволствие, заменящо се от скука след началния порив на разговора“.
Затова и статията за протестите "Anti-Government protests Rock Bulgaria"s New Leadership" беше избрана за челна страница на "Global Voices" - нещо, за което принципно се борят стотиците сътрудници на глобалната мрежа.
Да се надяваме, че както другите, така и ние ще се вглеждаме в себе си все повече и повече.
Разговорът със сръбкинята Даница Радисич, която беше редактор на статията, освен че беше ползотворен и забавен, навеждаше и на сериозни мисли. И двете знаехме какво носи образната конструкция "корупция на Балканите", и двете знаехме какво значи да си бил шеф на една държавна лотария и какво представлява тази държавна лотария в една балканска страна.
Този разговор, подобно на повечето такива смислени разговори със смислени хора (с абсурдни проблеми) допринесе за усещането, че българите не сме толкова самотни, колкото ни се струва. И други имат нашите проблеми, просто се отнасят към тях по-сериозно и с по-голяма отговорност.
http://globalvoicesonline.org/2013/06/19/anti-government-protests-rock-bulgarias-new-leadership/
http://e-vestnik.bg/17832/i-seksat-e-trud-istoriyata-na-dve-prostitutki/
Магда и Наталия пушат на голи дюшеци, отпуснали върху тях нашарените си с татуировки тела. Показали бедрата, но и лицата си, жените любопитно наблюдават как насрещния човек от своя страна също ги наблюдава. Цигареният дим се вие и напластява, мушамата на покривката е леко запотена.
Секс работниците, както ги наричат неправителствените организации, рядко се доверяват на журналисти. Малко вероятно е да ги поканят там, където живеят (или където се подвизават, най-често временно). 40-годишната Магда обаче отправя покана за разговор в квартирата си веднага след като приема предложението за интервю, за което Райна Димитрова, която работи за Фондация „Здраве и социално развитие“*, помогна. Квартирата – средно голяма стая и коридор, е на сравнително централно място в града и трудно може да бъде наречена домашно огнище.
В хотелите на Куала Лумпур и в един от най-големите й конферентни центрове държавни лидери и представители от над 2200 организации от 149 страни в продължение на три дни (28-31 май) обсъждаха проблемите, здравето и правата на жените по света. Със звучаща клиширано, но убедително в рамките на събитието идея за глобална промяна.
Това е конференцията, на която еднакво право на глас имаха датската принцеса Мари и която и да е африканска жена, извоювала присъствието си въз основа на интересите и усилията си да промени обкръжаващото я.
Озовах се тук (там) с помощта на журналистическа стипендия, заедно с две момичета, с които сме били на предишни подобни семинари. Уафия Адуан от Алжир и Нини Ним от Мианмар не са типичните за обществата си жени. Противопоставили се на социалните местни стереотипи (досадно повтарящи се почти навсякъде, важащи с различна заплашителна тежест), че жената трябва да „уседне”, бидейки послушна, оставили връзки и дори годеж зад гърба си в родните си страни, сега те се развиват според своите идеи. И се чувстват добре. Уафия е докторант във Вашингтон, Нини учи магистратура със стипендия във Филипините и работи като журналист.
На втората вечер, след 8-часови сесии на конференцията, потънахме дълбоко в града с местно момиче - приятелка на Нини, която с непринудеността и отвореността си също би могла да разбие нечий заседнал като рибена кост в гърлото стереотип за мюсюлманските жени (делът на мюсюлманите в Малайзия е около 60 %). 27-годишната Хаши Шим пристигна да ни вземе от хотела с колата си, с която уверено и майсторски лавираше из дългите улици, развеждайки ни до късно вечерта из осветените, сякаш изпълзели от книгите с приказки кътчета на столицата).
***
Хилядите хора донесохаи хиляди каузи със себе си в Малайзия. Самата страна-домакин все още беше като че ли засрамена от нашумялата история на 13-годишно момиче, притиснато от обстоятелствата да се ожени за 40-годишния си изнасилвач, ставайки негова втора жена.
„Културата, религията и традицията често са сочени като бариера за прогреса на жените по отношение на растежа и образованието в повечето азиатски общества”, писа по повод конференцията „Джакарта Пост”. Има и неща, които убеждават, че Малайзия може все пак да бъде мила към жените си. Неслучайно страната беше домакин на конференцията, поради напредъка си във връзка с достъпа на жените до контрацепция, и специално на министъра по въпросите на жените – Раж Абдул Карим. Усмихнатата Хаши, уверено шофираща с новите си познати в наше лице из столицата също е един от оптимистичните щрихи.
На изложението, съпътстващо конференцията, сред десетките разнообразни по целите си организации, свой щанд имаше малка неправителствена организация – „Седем жени”, която дава препитание на жени-инвалиди в Непал. Положението на тези жени е особено тежко, тъй като според местните вярвания, те са прокълнати и поради това са белязани с недъга си. Това схващане ги прави изключително самотни и изолирани в обществото и по отношение на възможността да се препитават. „Седем жени” прави поредица обучения в занаяти като плетене, давайки на жените способ да се препитават, същевременно помагайки им да продават изделията си и да имат някакви доходи.
На същото изложение, човек, идващ от България, може да се убеди и в още нещо. Много държави, независимо колко бедни са, стават все по-добри в умението да „рекламират” проблемите си, да правят изследвания във връзка с тях, което, това се подразбира, е важна стъпка за разрешаването им. Ние сме до голяма степен невидими, що се отнася до обединено усилие, идващо от вътрешността на страната, извън изследванията за България на организации като Световната банка. Българските медии не изпадат и в екзалтация от подобни събития и теми като женски въпроси, майчинство, превенция и закони, свързани с домашното насилие. И не е толкова чудно, че редактор на водеща агенция, в неформален разговор, сподели откровено: „Нали знаеш, че по принцип социални и други теми не са най-предпочитаните при нас…”.
Следва (може би)...
Пистови дни. Купуване на валута, препарати (шест флакона!) против комари, избиране на най-тънките и цветни дрехи, документи, текстове, бижута, географски карти. Пепеляшка отива от горещото огнище директно на бал.
Така беше и когато преди няколко месеца изнервена се озовах на летището в Рим за семинар за бедността в селските региони в Европа. Тогава ме посрещна шофьор, изпроводи ме с чадър до кола, с която ме закара до красивия хотел, а по пътя гледах през измокрените от дъжда прозорци и опитвах да разбера защо животът ми е сглобен от контрасти, фрагменти, затишия и еуфория. И си мислех, че поне и до лошите, и до добрите неща съм стигала сама.
Световните медии говорят възторжено за огромната конференция Women Deliver 2013, получена стипендия за която е причина за пътуването. Почти прекаляват със следното изречение:
"Хиляди глобални лидери ще се съберат в Куала Лумпур, Малайзия, за да се присъединят към една от най-големите конференции от десетилетия с фокус върху момичетата и жените".
и още:
"Ключовата конференция Women Deliver 2013 ще призове глобалната общност да продължи да поставя здравето и правата на жените и децата в центъра на новия глобален ред".
***
Петдневната конференция ще се проведе в сграда, подобна на огромна космическа станция с разграфени пространства - кетъринг, заседателни зали, медицински кабинет, медийни зали (надявам се, че има и детективско бюро, в случай, че някой се изгуби). Там са и хората - завързващи приятелства, бърборещи, заседаващи.
Проституция, аборти, предпазни мерки, стереотипи, бременност, майчинство, женски права, самотни майки - над 150 сесии и странични събития ще дискутират различни проблеми и казуси. Записала съм се на поне 40, някои ще отпаднат явно...
Там ще сме няколко момичета, които се познаваме отпреди. С Уафия от Алжир и Нини от Мианмар ще се срещнем пред хотела ни почти веднага след кацане, сближавайки диаметрално различните си биологични часовници. С Уафия се познаваме от семинар в Берлин и после - в Барселона, където участва и Нини. Предстои да дойде и журналист от Филипините, с когото се запознахме в Барселона и който ще дойде до Малайзия да се видим. Влажните, странни вечери на Куала Лумпур (която си представям като нещо средно между Ню Йорк и джунгла) са наши.
Лепнещо като от тропическа жега любопитство, нетърпение, желание за дълбоко поемане на въздух. Ескапизъм. Оставяне на някои мисли настрани. И надалеч от хоботите на тези митични чудовища - тропическите комари (заразните представители на които рядко се срещали в столицата).
Малайзия, наистина се надявам да си добро момиче - дори малко по-добро от мен!
***
As an adolescent I wrote fantasy novels set in Malaysia and Central Africa.
Umberto Eco
Щом челото целуваш - грижа изтриваш.
Челото целувам.
Щом очите целуваш - безсъница снемаш.
Очите целувам.
Щом по устни целуваш - жажда прогонваш.
По устни целувам.
Щом челото целуваш - памет изтриваш.
Челото целувам.
**
Крилете са свобода само, когато са широко отворени по време на летене. Отпуснати на нечий гръб, те са тежък товар.
Марина Цветаева
*
"...Когато Марина е на 14 години майка й - Мария Мейн умира от туберкулоза и тя завинаги се отказва от пианото. Баща й, професор Цветаев е твърде зает с научната си дейност и няма време за дъщерите си. Всичко в къщата напомня на Марина за майка й и тя постъпва в най-строгата гимназия в Москва. По това време обаче се увлича от революционни идеи, завладяна е от дух на отрицание, който ръководството на училището не толерира. Марина внася забранени книги, критикува всичко, опълчва се срещу всичко и скоро е изключена и преместена в друго училище. Петнадесетгодишна, Цветаева се увлича по Гьоте и Шилер. В същото време изпитва комплекси от външния си вид - пълна е, носи очила и не обича да се показва сред хора...".
“Марина Цветаева”, Анри Троая, изд “Рива” – София, 2002г.
"Портрет на Марина Цветаева". Магда Нахман, 1913
