Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на journaligator
Име:
Nevena Borisova

Възраст:
31

Пол:
жена

Град:
София

Интереси:
Литература, кино, политика, международни отношения

Статистика
Популярни постинги:
3

Постинги този месец:
0

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
0

Блогъри добавили в любими:
1

Блог вълни:
2
Последни постинги
 На сутринта се почука на вратата на дома му и той отвори, чорлав и смръщен. Нещо арабско или циганско, както самия той беше говорил по повод на себе си, в този момент сякаш още повече се подчертаваше из недоволното му лице. Живият блясък на очите му обаче правеше вида му да изглежда достолепен и никой не би могъл да отрече това. Разносвачът, младо момче с тютюневозелен каскет, му подаде нещо. Пликът не беше сив, нито оранжев, направи му впечатление. Значи не е от нея. Сбогува се бързо с разносвача и с някакво натрапчиво отегчение разгъна листа, след като се настани на креслото в кабинета си. Може би нейн близък лобира...Телеграмата съдържаше две изречения. Като че ли гръм удари Яворов. „Колко е била отчаяна?!“, мина през ума му, докато трескаво си спомняше фрази из писмата си, с които я молеше да го остави на мира. Но той нямаше избор. Чувствата му говореха, че трябва да прекрати тази комедия. Красотата на една жена, ако ще да е вътрешна или външна, не беше способна да го трогне. Не и на тези години. Не и тук и сега. В този тъкмо момент на вратата на кабинета му се потропа. Силуетът на млада жена изпълни рамката на вратата. 

- Влез! Току-що дойде тази...новина...Аз не знам просто как е възможно това...Лора се е убила! Тази жена така и не се предаде... Как е възможно... – Яворов стоеше прав и неврастенично мачкаше листа в ръцете си.

На лицето на жена му се изписа уплаха. Мина пристъпи прага на вратата и се втурна да го прегърне. Годината беше 1913. Датата беше 31 ноември.

(Откъс)

Категория: Други
Прочетен: 313 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 18.07 19:22
 Макар че едно домакинство не е равнозначно на производствената инфраструктура на една компания, то също има важно участие в замърсяването или поддържането на околната среда. Ние също можем да се замислим например какво да направим с една стара мебел - как можем да я рециклираме, поправим, видоизменим и т.н. С всичко, като се започне от храненето, и се стигне до дрехите и ползването на битови предмети и консумативи, влияем много силно на природата.
image

Според Шведския институт за изследване на околната среда (2015 г.), потребителите, които купуват втора ръка "артефакти“ – включително мебели и коли, допринасят за спестяването на 12,5 млн. тона въглерод за година. Този обем парникови газове е равнозначно на количеството, което би изразходил самолет Airbus 380, за да обиколи 1100 пъти земното кълбо. Най-голямото количество спестени газови емисии според проучването е в резултат на купуване на втора ръка автомобили (10 млн. тона). На следващо място идват стоките за дома (21 млн. тона), електроника (650 хил. т.) и артикули за спорт и хоби (170 хил. т.).

Стимулирането на ремонта е основен двигател на икономиката на рециклиране. Oтново Швеция е страната, в която в момента се обсъжда възможността за опростяване на данъци за онези граждани, които поправят например колелото си, дрехи и обувки, вместо да ги изхвърлят.

Следват няколко обяснения за въздействието ни върху околната среда, както и лесни за следване примери как да намалим вредното въздействие върху нея.

1.    Рационални в храненето.

При производството на телешко, както и на пилешко например, се изразходват много изкопаеми твърди горива. Те се използват за пестициди и изкуствени торове за, да кажем, царевица за добитъка; за транспортиране и т.н.. За килограм телешко се отделят 30 пъти повече парникови емисии, отколкото за килограм леща. Пилешкото е по-ефективно в това отношение от телешкото. И за двата вида месо обаче се изразходва много повече вода, отколкото при добив на зеленчуци. Колкото и да е странно, зад всеки хамбургер стоят хиляди галони вода, както посочва образователен видео курс за храненето на Медицински факултет на университета в Станфорд. Не на последно място, добавя специалист по екология в лекцията, кравите и пилетата създават толкова много отпадък, че хората не знаят как ефективно да го унищожат. Торът, особено този от кравите, се заседява в огромни лагуни и може да замърси водата и въздуха на стотици километри. Един от най-лесните начини да бъдем дружелюбни към природата е да намалим употребата на меса като например телешкото.
 

 Изумително е, че това, което е здравословно за нас, всъщност е здравословно и за околната среда. Съответно това, което е вредно за природата, е вредно и за нас самите.

 Когато пазаруваме директно от малкия или среден производител, за когото знаем, че не ползва химикали в отглеждане на плодовете и зеленчуците, отново щадим околната среда. И в този случай органичните храни са не само по-полезни за нас, но и за нея. Винаги можем да се огледаме и за местен фермерски пазар. Местните храни оставят и по-малко от т.нар. „въглероден отпечатък“, тъй като са пътували по-късо разстояние, за да стигнат до нас.
Категория: Други
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 15.07 15:30
 Докато човек чете "Рим" на Гогол, е напълно логично една мисъл да се появи и да не го остави на мира - как е възможно руският писател (с украински произход) да бъде автор на тази повест? Този въпрос има своите дълбоки основания. Повестта сякаш не само ни разкрива съвсем различна топография (Рим, Париж). Нейните стил, заложен мироглед и настройка са като новоизковани (както поради различието им, така и поради бляскавостта на получения материал). Те ни въвеждат в една коренно различна вселена от света, с който иначе сме свикнали - сивото преспапие на руския живот, в който Гогол така майсторски ни е въвеждал многократно със своите Петербургски повести, с "Гогол", с "Женитба"...

Можем да направим едно смело предположение - тази настройка именно би могла да послужи или е послужила (в случай, че споменаваният ръкопис е бил именно изгореният от Гогол) за постройка на така лелеяната от автора идилична атмосфера на рая, замисляното продължение на "Мъртви души", заедно с "Чистилище". Всеизвестно е, че Гогол е имал планове за написване на трилогия, като адът е репрезентиран от първото, макар и останало за нас единствено, произведение от тази проекто-тетралогия. 

Следвайки животописа на 25-годишния граф, който е главен герой на повестта, ние неусетно навлизаме и в красивата му душа. Мечтателна и фина натура, неудовлетворена от обкръжаващото и търсеща дълбокия смисъл на историята; наслада от изкуството. В това се състои личността на младия римски граф, произхождащ от стара римска фамилия. Линията на сюжета напомня на формата и целта на немския Bildungsroman, който по правило ни превежда през духовното израстване на главния или на главните си герои. 

В стремежа си да се порадва на красотата на Анунциата, която среща по време на карнавал, графът преминава като в унес през града. Впоследствие обаче още по-голям идеал заменя този на красотата на девойката - красотата на Рим. Достатъчно е да се приведе пасаж от това финално описание, за да си изградим представа за градивния материал и за издигнатата художествена катедрала в рамките на този така различен от всичко друго написано от автора текст. 

"Слънцето се спускаше все по-ниско, отблясъците му върху цялата архитектурна маса ставаха все по-алени и пламтящи; градът оживя още повече и стана по-близък; още по-силно почерняха пиниите; още по-тържествено и дивно - небето, готово всеки миг да помръкне...Боже, каква гледка! Погълнат от нея, князът забрави и себе си, и хубостта на Анунциата, и загадъчната съдба на своя народ, и всичко на света". 

Писан през 1942 г., само една година след създаването на "Шинел". А човек би си помислил, че цели векове делят създаването на тези полярни произведения. В "Рим" не само красотата на душата на княза е разкрита, но и тази на самия автор. Тук именно разбираме, че "Гогол" е имал силно осезание не само за грозотата на човешката природа, но и за красотата на природата и на изкуството. Тук именно Гогол ни разхожда из пищния палат на своите съзерцателни и изразни възможности. Сякаш от "сивото петербургско небе" ("Шинел") ни делят стотици и хиляди километри. 

Самият Гогол е живял десет години в Италия - период, през който научава много за италианската култура и история, както и за италианските нрави. Това ясно се вижда от "Рим", за който трудно може да се предположи, ако се дистанцираме от знанията си, че е писан от руснак през XIX в. Авторът използва множество италиански изрази, типични за определени прослойки; разхожда ни из архитектурата на Вечния град и околностите, сякаш е местен, който е отделил от времето си време за разходка преди следобедния чай. 

Гогол е обичал Италия, така различна в очите му от Русия. Пътувал е до страната 9 пъти през годините. Наричал я е "родната земя" на душата си. Страстен почитател на Данте, може би тук той е виждал въплъщение на идеята за рай. За съжаление пътуването дотам именно му донася болестта малария през 40-те години на века. 
Гогол живее в италианската столица четири години - 1938-1940 г. И досега има паметна плоча на къщата (Via Sistina 125) на централно място в Рим, която е обитавал. Обичал е италианското кафе и озовавайки се на тази блажена за него terra, често се посвещава на съзерцание.
Рускинята Анна Новикова описва типичния ден на Гогол в Рим по следния начин: 

"Всяка сутрин той става рано, за да работи върху монументалния си роман "Мъртви души". Работата е мъчителна и болезнено бавна. Гогол е обсебен перфекционист. Всеки ред се пренаписва осем пъти, докато гласът в главата му не остане удовлетворен. Едва тогава той напуска скромно обзаведения апартамент и поема из града, който го посреща в прегръдките си като страстен любовник.
Стигайки до фонтана на площад "Пиаца Бернини", Гогол се протяга до върха, отпивайки от водите, оставяйки се да бъде потопен в любящата светлина на слънцето. Гогол хапва в Cafе Antico Greco, стои на Испанските стъпала, разхожда се пеша по целия път до пазарите на Пиаца Навона, за да бъде погълнат от градския живот в търсене на самота и вдъхновение. Неговият дух все още е тук, представляван от статуя, която замислено стои редом до неговия наставник, Александър Пушкин, който на свой ред е бил велик поклонник на Италия. Сам, но не самотен, Гогол тук е бил най-сетне е в мир със себе си. Обкръжен от древни римски храмове и Ватикана, той е "една чудесна миля по-близо до божествеността". "Небето и раят са в душата ми ... Никога не съм бил толкова щастлив, толкова доволен от живота", пише Гогол в писмата си.

Знае се, че парадоксално той именно тук, така силно отдалечен от зловредните нрави, които описва, успява да завърши мъчителното написване на "Мъртви души". Защо Гогол създава своя ад в сърцето на рая? Това явление ни навежда на мисълта, че Русия, с блатните изпарения на обществения тогавашен живот на русите, е била напълно неизкоренима от душата на автора. И също така, че тази душа е била дълбоко неспокойна и е носила със себе си червея от ябълката, където и да отиде. 
Категория: Други
Прочетен: 137 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.06 19:36
Следват съвсем основни бодове върху няколко различни постановки за смъртта в изкуството. Повод за това е особената борба на Боян Петров със смъртта. Съвсем нямам претенция да изчерпя темата, нито - да обхвана всички вариации на образа на смъртта, а само да прелистя няколко страници от дългата традиция във ваенето на тази "сянка". 
____

Спомняте ли си как в Бергмановия "Седмия печат" героят играеше със смъртта на шах? За това напомня и съдбата на Боян Петров, който два пъти се е борил с рака; с диабета; който катастрофира тежко преди по-малко от две години и който тогава почти като по чудо оцеля. В тази хореография изглежда като смъртта да е пристъпвала след него на места тихо, на други - с гръм, и аха - да го хване. Най-накрая тя успява в това си печално начинание. Или пък може би е хипнотизирала Боян да върви след нея, но в последния момент той е успявал да се измъкне от тази упойваща простосмъртните сянка. До месец май тази година.

Казват, че Яворов на няколко пъти е искал да се самоубие. Единия път - когато Мина Тодорова умира съвсем млада в Париж. Има и друго съвпадение (или зловеща симетрия) - като малък той е имал тежка криза, свързана с очите. Поначало слабо като вощеница дете, Яворов е имал нездрав вид още от рождението си. Все още малък, той е подложен на варварски по жестокостта си "лек" срещу хилавостта му - буквално дерене на тялото му с коса (ако разбирам правилно бележките на проф. Михаил Арнаудов в психографията на Яворов). В резултат очите на детето се подуват и то едва не ослепява. За щастие тогава бъдещият поет се възстановява. За нещастие обаче това се явява сигнален огън за предстоящото след много години. При първи опит за самоубиство от Лориния период Яворов ослепява. Някой по-суеверен човек би си помислил (или въобразил, в зависимост от избора на четящия), че първо нещастието е белязало Яворов, а по-късно, доста по-късно - че се е прицелило по-добре. Първоначално Яворов е можел да различава откъде идва светлината и е таял надежда, че може би ще прогледне. После и тази "сянка" на светлината се стопява... 

Яворов е правил доста мистични изказвания пред свои близки. Така например, веднъж стоейки на открито с приятели, той казва, че усеща как земята го вика при себе си; друг път, че Лора го зове. Негови близки казват, че в последните седмици преди самоубийството му се е намирал "между небето и земята".

Поетесата Весела Василева, за която съм писала и на други места, провиденчески е повтаряла пред близки и познати, че знае, че ще живее малко. Много нейни стихотворения, необичайно за едно дете и после - за толкова млада девойка, са пропити от идеята за кратковременността и преходността на живота; за ценната поради бързото й вехнене красота на момента. За своята "стара приятелка", "жълтата гостенка" говори и Смирненски в "Как ще си умра млад и зелен", посмъртно публикуван фейлетон във в. "Червен смях".

Смирненски съвсем не е единственият в българската или световната литература, който провижда края си.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа
тя тегли полекичка лъка.


Това е финалът на стихотворението "Стария музикант", който толкова добре описва най-стереотипизираният, но пък очевидно и най-правдоподен образ на смъртта - като именно "пристъпваща" след човека. Тази пантонима, или пък - този странен откъм хореографско решение балет ни оставя замислени можем ли да се подготвим навреме. Според съвременни психолози, за да живее съзнателно, човекът трябва да приеме, че ще умре. Тази формулировка има многовековна противоположност, есенцията на която може да се открие например в казаното от Венцеслав Константинов - "Докато не мислиш за смъртта, си нетленен". Отново той обаче също така пише, че който не е подготвен за смъртта, не е подготвен и за живота. Това ни навежда на мисълта, че щом противоречието е втъкано в един философски мироглед, вероятно то е изначално.

Тълкуванието за постепенно идващата смърт има своя смислов антипод - за неочаквано връхлитащата безподобна по мащаба си житейска беда. Някой бе казал, че единственото неприятно на това човек да умре, е фактът, че това става съвсем ненадейно. В традицията на тази философска перспектива следа е оставил и Юлий Цезар, според когото е "по-добре да се умре изведнъж, отколкото да се живее в очакване на смъртта".

Рефлексията за смъртта ни прави неочаквано жизнени. Тя се характеризира и с това - всичко, което кажеш за нея, е валидно. Това обаче важи за отделната, деперсонализирана смърт. За отделната човешка съдба не е така. Ако се върнем на съдбата на Боян Петров, то със сигурност можем да кажем, че това е човек, живял и заминал си достойно. Също така - човек, който не се е дал лесно на смъртта, въпреки чевръстите й шахматни ходове срешу него.


image
Категория: Други
Прочетен: 307 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 26.05 20:41
„Отидох във Виена в края на 1942 г. Родителите ми ме изпратиха да следвам в Музикалната академия, но след като издържах приемния изпит, професорът, който трябваше да ръководи работата ми, предложи нови постановки в следването ми и аз реших да се откажа. Записах медицина. Нашите ме бяха упътили към един пансион – пансионът „Камински“ – намираше се зад „Бург театър“ на едно площадче – стара сграда, на три или четири етажа, но поддържана, чиста“, разказва в спомените си Марлена Кръстева, една от българските възпитанички на пансиона „Камински”.

Пансионът е  държан през 40-те години от Мария Камински. В адресните книги на Виена той е споменат 1941 г. и 1942 г. При следващото издание, чак през 1949 г., името вече не фигурира. Преди 1941 г. пък е вписан друг собственик на пансион на същия адрес – мистър Мравлаг. Същевременно сградата Palais Hardegg, състояща се от отделни минисгради („къщи“), към която принадлежи и пансионът, през всички години е собственост на Англо-Австрийска банка. Адресът е Freyung 1.

image

Съществуват много места, в които се преплитат съдби и които могат да са носеща основа на документален роман или филм. Едно от тях е девическият пансион „Камински“, съществувал във Виена в годините на Втората световна война. Сред студентките в намиращия се в центъра на Виена пансион е имало и редица българки.

Докато преди Освобождението това е важало повече за мъжете, след 1978 г. нарастващ брой жени започват да учат в Европа зад граница. Бистра Винарова, специализирала графика, е сред първите жени-художници, дипломирали се в Европа. В годините непосредствено преди социализма вече отдавна има традиции, свързани с образованието в чужбина. Те са вследствие от развитието на обществото, социалната мобилност на Новото време, държавни политики, индивидуалното личностно развитие. Министерството на народното просвещение осигурява държавни стипендии в множество европейски университети. Виена, с икономическото, политическото и културното си влияние върху българите, по подразбиране е сред престижните дестинации за образование. Според данни за периода 1879-1892 г., най-многочислен е броят на българските стипендианти в австро-унгарски училища – 84 (следват изпратените в Русия – 68, Франция – 63, Германия – 55, Швейцария – 46, и др. (Танчев 1994: 93-95). Пансионите, в които са настанявани девойки, учащи в чужбина, не са рядкост в Европа, макар че повечето проучвания на пансионите като социално явление са правени в САЩ.

На една от страниците от брошура на виенския „Камински“, попаднала в ръцете на антиквар в Шумен, може да се прочете ръкописно на български: „Моята стая, в която съм сама“. Очевидно девойка от България е изпратила брошурата до близките си. Сред възпитаничките е била и българската поетеса Весела Василева, която пише ключовото си стихотворение "Къща във Виена" именно тук.

Категория: Други
Прочетен: 226 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 17.03 09:59
Търсене

За този блог
Автор: journaligator
Категория: Други
Прочетен: 21174
Постинги: 29
Коментари: 4
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031