Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на journaligator
Име:
Nevena Borisova

Възраст:
31

Пол:
жена

Град:
София

Интереси:
Литература, кино, политика, международни отношения

Статистика
Популярни постинги:
1

Постинги този месец:
2

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
0

Блогъри добавили в любими:
1

Блог вълни:
1
Последни постинги

Да си жена-детектив е рядко срещано явление. Сигурно поради това не съм потънала до шия в поръчки. Това обаче си има предимствата – пристигат само особени случаи, за които се изисква елегантна ръка при редене на ребуса. Така и се случи, че ми поръчаха да открия пръстена. Няма да казвам кой ми възложи тази задача, поради това, че ще наруша професионалната етика, отдавна съществуваща в бранша. Само ще уточня, че не знаех какви са подбудите на този човек и това донякъде ме безпокоеше. Може би на моменти разсъждавам твърде идеалистично. Така мислех и след като постепенно се запознах с историята на пръстена – че човек не бива да ламти за сумата, на която бе равностойно това несъмнено ценно бижу. Той трябва да го желае заради самата му красота. За пръстена с александрита анализатори на Багряна подчертават силния му поетичен ореол. Така и не разбрах с каква цел поръчителят го издирва и естеството на работата ми не изискваше на всяка цена да знам. Позволих си да попитам дали пръстенът ще бъде запазен, препродаден или дарен на музей, но вместо отговор получих само една усмивка.

Може би неврозата ми ме прави подозрителна и скептична, но не бях спокойна, и това не се дължеше само на неспокойното ми любопитство. Aлeĸcaндpитът e eдин oт нaй-peдĸитe cĸъпoцeнни ĸaмъни в cвeтa и имa свойството дa променя цвета си, например да става зeлeн нa cлънчeвa cвeтлинa, а при изĸycтвeнo ocвeтлeниe –червен. Срещат се виолетово-зелен, светлосин и оранжево-жълт. Използвали са го някога и при ритуали за любовни магии. Багряниният пръстен е бил лилав, като отново е променял цвета си в зависимост от светлината. На една снимка на поетесата пръстенът се вижда много добре и човек може да му се наслади, но за това – малко по-късно.

Категория: Поезия
Прочетен: 165 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 14.02 19:53
 За Уинстън Чърчил, смятан от мнозина за един от най-великите лидери на 20-ти век, се предполагa, че е страдал от биполярно разстройство. След като отчита многобройни симптоми като депресия, суицидни намерения, мания, както и намалена нужда от сън, лекарят на Чърчил, лорд Моран, разказва в мемоарите си Уинстън Чърчил: борбата за оцеляване, че той е дал диагноза с биполярно разстройство  на намиращия се в средна възраст Чърчил. Британският лидер често е наричал своите периоди на интензивна и продължителна депресия "черно куче". По време на тези пристъпи, според съпругата му Клементин Чърчил имал малко енергия, малко интереси към каквото и да е, загуба на апетит, и затруднена концентрация. От другата страна на спектъра, когато неговото "черно куче" ставало послушно, Чърчил е показвал необичайно високи нива на енергия и неуморност, като често е работел от 8 часа сутринта до 2 часа през нощта. За съжаление, тези периоди на необичайна производителност намалявали, когато неговото "черно куче" се завръщало след само няколко месеца отсъствие. Чърчил, въпреки трудностите, породени от осакатяващата го депресия, пренебрегвал принадлежността си към нея и живял живот, изпълнен с цели и постижения.

 

 

Чърчил приема душевното си състояние и същевременно помага за подобряване на живота на много хора. През 1911 г. Чърчил преминава през периоди на депресия и започва да подготвя Великобритания за война. Той учредява Кралската военновъздушна служба, след като забелязва растящата войнствена природа на Германия, очаквайки непосредствен конфликт (Първата световна война). Смята се, че депресията на Чърчил е увеличила неговите реализъм и емпатия, като са му помогнали да прецени истинските опасности, които иначе са били пренебрегвани от колегите му. По същия начин, през Втората световна война, засиленият скептицизъм му е позволил да оцени реалистично постоянно нарастващата немска заплаха. През Втората световна война същевременно Чърчил държи своето черно куче на каишка" и поддържа висок британския дух. Редовно изнасяйки речи пред Парламента и британските граждани, скоро той става емблематичен лидер на военните действия срещу Силите на Оста.

Далновидността и вдъхновяващото въздействие на Чърчил несъмнено са спасили живота на много хора и може дори да са променили курса на Първата и Втората световна война. Той неволно се възползва от депресивните си и манийни епизоди. Имайки рядко срещано високо ниво на енергия, активност и безпокойство, той публикува 43 книги, докато изпълнява задълженията си на премиер. Кулминацията на писателската му кариера е присъждането на Нобелова награда за литература от 1953 г. заради редицата негови публикации.


Робърт Йе

Категория: История
Прочетен: 297 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 11.02 16:14
  

Отминава денят 5 май – международния ден на акушерката. Без големи дитирамби. Според старата традиция, българите повече уважават и си честитят януарския Бабин ден. Независимо от датата обаче трябва да си честитим факта, че акушерките все още ги има. И че са някъде там, както се казва - на бойното поле. Едно на ръка е това, че едно раждане си е досущ подобно на военно сражение, второ – и условията на работата им вече са подобни на бой в окопите под множество снаряди. Минават си тихо и другите дни, в които не се сещаме за акушерките и труда им, а междувременно се стопява броят им, успоредно на, както стана дума, качеството на условия за тази иначе извънредно трудна физически и емоционално професия.

              В днешно време трудът на акушерките в държавните родилни домове, както и на останалия медицински персонал там, може да се сравни с борба с вятърни мелници. Това е един благороден, но ниско оценяван труд. Момент! Това не бяха ли хората, израждащи децата на, според едни намаляващата ни, според други – изчезващата ни нация? Та ние би трябвало много да се грижим за тях, така както те се грижат за остатъците от съществуването ни. Да, точно в този момент някой може да посочи престъпната, зверска, нечовешка постъпка на акушерката, нанесла побой над новородено. Но защо не поговорим за ежедневните усилия на хилядите акушерки у нас, които се грижат за живота на майките и децата? Да, все още ги има, макар че има остър недостиг в страната, редом с броя на медицинските сестри, фелдшерите и др. Броят на акушерите включително пада драстично. Здравната система се крепи на един намаляващ брой кадри, немалко от които вече са в пенсионна или предпенсионна възраст.  Бившият здравен министър д-р Стефан Константинов преди време припомни една статистика. През 1980 г. у нас са работили 7897 акушерки, а през 2013 г. броят им вече е само 3276.  

Категория: Други
Прочетен: 378 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.05.2017 08:54

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 250 Коментари: 0 Гласове: 1

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 78 Коментари: 0 Гласове: 1
Търсене

За този блог
Автор: journaligator
Категория: Други
Прочетен: 17993
Постинги: 19
Коментари: 2
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728