Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Има места, в които идваш, за да помислиш какво се случва навън. Има хора, които обичат да четат, за да не пишат и пишат, за да не забравят какво са мислели преди малко. Има и случващи се неща, които се лутат и чакат някой да ги хване в нещо като мрежа за пеперуди.
Автор: journaligator Категория: Други
Прочетен: 53225 Постинги: 33 Коментари: 4
Постинги в блога
2  >  >>
Просто няма по-приятно приканващ въпрос на света. "За какво си мислите в момента?", въпросът на Фейсбук водещ към обновяване на състоянието, впрочем е и неимоверно флуиден, отговорите му могат да се променят за милисекунди. Според някои научни становища, колкото и трудно да е да се определи бързината на една определена мисъл, тя може да бъде генерирана и дори да произведе действие за по-малко от 150 ms1.  

Трудно може да се отговори кога започва и приключва една мисловна верига (или самотна брънка), но със сигурност това може да е бързо. Вярно е и това, което казват 2 - да се опитаме да дефинираме бързината на мислите е като да се опитаме да дефинираме бързината на транспортните средства изобщо - без да имаме предвид спефициките при свръхзвуковите самолети и при маршрутките. Все пак мисловния свят е като една богата фауна, с най-разнообразни по вида и строежа си мисли. 

 Фейсбук може да бъде ужасно комерсиална и повърхностна платформа, но колкото и смешно да звучи - има своята дълбочина в зависимост от това кой плува в дебрите й. И създава някои неочаквани ползи за пишещия и четящия. Разбира се, не за всеки. Всичко зависи от това какво търсим по принцип, тъй като пренасяме своя маниер и фокус на търсене навсякъде, където отидем. Така например, интернет може да се използва както за съзерцаване на пингвини, така и за разработка на електроинсталация.

Връщайки се на темата за Фейсбук и обновяването/четенето на състояния, убедена съм, че то има потенциал за общуването на човек на мисловно ниво с другите (с тези, на които иска да каже нещо) и със себе си, за информиране и социално мобилизиране;  дори - за вдъхновяване. И този потенциал е по-голям от всичко друго в социалните медии, където за съжаление времето изтича като пясък.

Гьоте имаше блестяща мисъл за водене на дневник, която не мога да си спомня съвсем добре (колко добросърдечно признание!), но беше в посока на това, че всеки уважаващ себе си човек трябва да си води дневник. Тук разбира се е смешно да говорим за дневник - всичко, което казваме, е казано през една тръба, която се излива в морето. Но все пак, поради вездесъщите алгоритми на социалната мрежа, знаем, става така, че постепенно, хората, които се интересуват от мислите ти и ги следят, в крайна сметка са стеснената аудитория, до която достига и обновяването на статусите. Едно от най-оптимистичните настроения на човек е, споделяйки мислите си, някъде там има кой да го чуе. В настоящето или бъдещето. 

Да, Фейсбук статусът безспорно е по-аматьорската (понякога смехотворна) възможност за хроника на мислите. Обезателно при воденето на записки тук човек трябва да пристъпва шеговито към всичко, и към себе си, което от своя страна също крие в себе си ужасно очарование!

Стана ясно, платформата не става за дневник, не и в класическия, сериозен и плътен смисъл на понятието. Но пък е идеална за фехтовка на ниво мисли, за гипсова отливка на някои мисловни проблясъци, които иначе просто ще угаснат безследно, а някои от тях може да се окажат бисерчета за по-нататъшно мисловно надграждане.

Писането на статус във Фейсбук е забавен модерен телеграф - казваш нещо и то мигновено достига до някого. Друг е въпросът, че всички ние попадаме на отегчителни статуси или такива, под които прозира мнение, което просто не одобряваме. В такъв случай просто можем да изключим следенето на конкретния човек, сигурна съм, че всички го правим поне от време на време. 

При всички случаи тази особена форма на монолог и диалог чрез т.нар. статус (грозна дума иначе!) има своята стойност. Всичко запаметяващо проблясъка на мисъл и сложната или интересна верига, която тя може да създаде, има стойност, било то и аматьорския фейсбук.



1. https://www.csmonitor.com/Technology/Breakthroughs-Voices/2015/0701/Exactly-how-long-does-it-take-to-think-a-thought

2. Пак там. 

Категория: Други
Прочетен: 457 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 17.08.2019 18:00
Effortel (Ефортел) , Network Management Innovations (Нетуърк Мениджмънт Иновейшънс) finalized the last charity activity, Easter 2021!

  In addition, some employees donated their Easter bags on the cost of ~50 BGN. The amounts were used for buying goods and a small part - for delivery costs.    The charity activities were the following:    1. https://timeheroes.org/bg/zaedno-napred-rozino/podari-velikdenska-trapeza-rozino-2021 - “Make poor families from Rozino happy with food for Easter” - food products donation for the poorest people living in Rozino, the biggest village in Karlovo area. * Despite we organized a bit after Easter, the local families still needed food, so we sent them the bags donated along with newly bought goods.  2. https://timeheroes.org/bg/svetla-parkr/dari-spalno-belio-bolnitsi - “Donate new or non-used sheets/bed linen and blankets for hospitals in Bulgaria -  * We bought bed linen, etc. for the amount of 107 BGN.  3. https://timeheroes.org/bg/rusalya/dari-sanitarni-materiali-detsa-neravnostoino-polozhenie - donate sanitary materials for disadvantaged children with talents in the village of Rusalya. Materials on the cost of ~90 BGN bought

Категория: Други
Прочетен: 492 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 11.08.2021 18:44
Възможно е да сте попадали на една особена серия снимки, разпространени от международните медии (в по-голяма степен от социалните мрежи) през 2018 г. На една от тях е изобразена малка рибка, озовала се насред малко количество вода в ключицата на жена. Това е нова мода в Япония - да се докаже колко нежна е физиката на една жена чрез поставяне на тази част от тялото на малкото езерце и плуващата в него рибка. Разбира се, това е ефимерно и кратко упражнение - едва ли някой може да извърви един километър с рибка на ключицата. Но една снимка, запечатала такъв момент, може да е достатъчна, за да създаде илюзия за вечност. Илюзия за физиката на някого. Всъщност искаме ли да храним подобна илюзия за другите (понеже все пак познаваме собственото си тяло и поне за него съзнаваме, че не е съвършено)? Откога започнахме да се състезаваме със собствената си физика и да я поставяме на повече или по-малко комични изпитания? Откога хората започнаха да мечтаят да са красиви в по-голяма степен, отколкото реално тялото е способно да бъде? 
Всъщност,следвайки пътя на развитие на човечеството и достиженията на изкуството и интелекта, ако едно общество болезнено цени красотата /дотолкова, че да бъдат премахвани ребра за по-тънка талия например/, не е ли то изостанало?
 Кривнало от собствения си път? Тъй като има много по-ценни качества, които могат да ни спасят. Които са привлекателни и които си заслужава да харесваме. 
Разбира се, всички обичаме красотата и се стремим към нея, което също е част от човешкото развитие. Помним добре думите на Чехов: 
"У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата".

imageДа, по-прекрасно, което е съвсем различно от материалистичната, физически прошнурована красота. И
 коя красота. Истинската, изкуствената? Някъде по трасето на разгръщането на масовата култура възприятието за красота е деформирано. И дърпа всички назад. В миналото, ако следваме естетиката на ренесансовата живопис например, красотата не е ли била еднозначна просто на здраво тяло (съответно розова кожа например) и просто на едни красиви очи? Не е ли израз на тази концепция "Раждането на Венера"? Може би Ренесансът също е бил издевателство спрямо хората заради идеята си за красота.
Но днешните стандарти са далеч по-безпощадни спрямо колективното въображение. Безпощадни, защото това колективно въображение е заклещено в лапите на недостижима реалност.  

***

  Всеки трябва да има малките си лични бунтове /ако нещо куца с големите/, в различни направления. Моят личен бунт в посока на модерните критерии за красота е свързан с маникюра и отказа от софистициран такъв. Ако сте мъж, вие си знаете, може да решите да не си правите татуировки или да не бръснете някоя част от тялото, когато сте на плаж (видимо е, че натискът за гладка кожа и при мъжете се увеличава). Относно маникюра или ноктопластиката (скоро това ще се превърне в наука), много жени вече носят маникюр и се състезават в оригиналността на фигурките, йероглифите и симетрията на камъчетата, репрезентирани на него. Нима вече е грозно естественото състояние на ноктите? Нима все пак не е красиво? Какъв е проблемът на чистите нокти на една ръка с нормална кожа? Ако има някакъв проблем, значи ние самите имаме проблем с платката на съзнанието си. 

Все пак има причини за оптимизъм, че можем да се спасим от тази модерна форма на красота, която няма да ни спаси. Това, че много хора се противопоставят на новите концепции за красив външен вид. И
 че осъзнаваме, че темата за съвременната красота дори не е толкова същински важна. Има доста други важни неща, върху които да се фокусираме. 
Категория: Други
Прочетен: 387 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 13.08.2019 00:09
 На сутринта се почука на вратата на дома му и той отвори, чорлав и смръщен. Нещо арабско или циганско, както самия той беше говорил по повод на себе си, в този момент сякаш още повече се подчертаваше из недоволното му лице. Живият блясък на очите му обаче правеше вида му да изглежда достолепен и никой не би могъл да отрече това. Разносвачът, младо момче с тютюневозелен каскет, му подаде нещо. Пликът не беше сив, нито оранжев, направи му впечатление. Значи не е от нея. Сбогува се бързо с разносвача и с някакво натрапчиво отегчение разгъна листа, след като се настани на креслото в кабинета си. Може би нейн близък лобира...Телеграмата съдържаше две изречения. Като че ли гръм удари Яворов. „Колко е била отчаяна?!“, мина през ума му, докато трескаво си спомняше фрази из писмата си, с които я молеше да го остави на мира. Но той нямаше избор. Чувствата му говореха, че трябва да прекрати тази комедия. Красотата на една жена, ако ще да е вътрешна или външна, не беше способна да го трогне. Не и на тези години. Не и тук и сега. В този тъкмо момент на вратата на кабинета му се потропа. Силуетът на млада жена изпълни рамката на вратата. 

- Влез! Току-що дойде тази...новина...Аз не знам просто как е възможно това...Лора се е убила! Тази жена така и не се предаде... Как е възможно... – Яворов стоеше прав и неврастенично мачкаше листа в ръцете си.

На лицето на жена му се изписа уплаха. Мина пристъпи прага на вратата и се втурна да го прегърне. Годината беше 1913. Датата беше 31 ноември.

(Откъс)

Категория: Други
Прочетен: 887 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 18.07.2018 19:22
 Макар че едно домакинство не е равнозначно на производствената инфраструктура на една компания, то също има важно участие в замърсяването или поддържането на околната среда. Ние също можем да се замислим например какво да направим с една стара мебел - как можем да я рециклираме, поправим, видоизменим и т.н. С всичко, като се започне от храненето, и се стигне до дрехите и ползването на битови предмети и консумативи, влияем много силно на природата.
image

Според Шведския институт за изследване на околната среда (2015 г.), потребителите, които купуват втора ръка "артефакти“ – включително мебели и коли, допринасят за спестяването на 12,5 млн. тона въглерод за година. Този обем парникови газове е равнозначно на количеството, което би изразходил самолет Airbus 380, за да обиколи 1100 пъти земното кълбо. Най-голямото количество спестени газови емисии според проучването е в резултат на купуване на втора ръка автомобили (10 млн. тона). На следващо място идват стоките за дома (21 млн. тона), електроника (650 хил. т.) и артикули за спорт и хоби (170 хил. т.).

Стимулирането на ремонта е основен двигател на икономиката на рециклиране. Oтново Швеция е страната, в която в момента се обсъжда възможността за опростяване на данъци за онези граждани, които поправят например колелото си, дрехи и обувки, вместо да ги изхвърлят.

Следват няколко обяснения за въздействието ни върху околната среда, както и лесни за следване примери как да намалим вредното въздействие върху нея.

1.    Рационални в храненето.

При производството на телешко, както и на пилешко например, се изразходват много изкопаеми твърди горива. Те се използват за пестициди и изкуствени торове за, да кажем, царевица за добитъка; за транспортиране и т.н.. За килограм телешко се отделят 30 пъти повече парникови емисии, отколкото за килограм леща. Пилешкото е по-ефективно в това отношение от телешкото. И за двата вида месо обаче се изразходва много повече вода, отколкото при добив на зеленчуци. Колкото и да е странно, зад всеки хамбургер стоят хиляди галони вода, както посочва образователен видео курс за храненето на Медицински факултет на университета в Станфорд. Не на последно място, добавя специалист по екология в лекцията, кравите и пилетата създават толкова много отпадък, че хората не знаят как ефективно да го унищожат. Торът, особено този от кравите, се заседява в огромни лагуни и може да замърси водата и въздуха на стотици километри. Един от най-лесните начини да бъдем дружелюбни към природата е да намалим употребата на меса като например телешкото.
 

 Изумително е, че това, което е здравословно за нас, всъщност е здравословно и за околната среда. Съответно това, което е вредно за природата, е вредно и за нас самите.

 Когато пазаруваме директно от малкия или среден производител, за когото знаем, че не ползва химикали в отглеждане на плодовете и зеленчуците, отново щадим околната среда. И в този случай органичните храни са не само по-полезни за нас, но и за нея. Винаги можем да се огледаме и за местен фермерски пазар. Местните храни оставят и по-малко от т.нар. „въглероден отпечатък“, тъй като са пътували по-късо разстояние, за да стигнат до нас.
Категория: Други
Прочетен: 589 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 15.07.2018 15:30
 Докато човек чете "Рим" на Гогол, е напълно логично една мисъл да се появи и да не го остави на мира - как е възможно руският писател (с украински произход) да бъде автор на тази повест? Този въпрос има своите дълбоки основания. Повестта сякаш не само ни разкрива съвсем различна топография (Рим, Париж). Нейните стил, заложен мироглед и настройка са като новоизковани (както поради различието им, така и поради бляскавостта на получения материал). Те ни въвеждат в една коренно различна вселена от света, с който иначе сме свикнали - сивото преспапие на руския живот, в който Гогол така майсторски ни е въвеждал многократно със своите Петербургски повести, с "Гогол", с "Женитба"...

Можем да направим едно смело предположение - тази настройка именно би могла да послужи или е послужила (в случай, че споменаваният ръкопис е бил именно изгореният от Гогол) за постройка на така лелеяната от автора идилична атмосфера на рая, замисляното продължение на "Мъртви души", заедно с "Чистилище". Всеизвестно е, че Гогол е имал планове за написване на трилогия, като адът е репрезентиран от първото, макар и останало за нас единствено, произведение от тази проекто-тетралогия. 

Следвайки животописа на 25-годишния граф, който е главен герой на повестта, ние неусетно навлизаме и в красивата му душа. Мечтателна и фина натура, неудовлетворена от обкръжаващото и търсеща дълбокия смисъл на историята; наслада от изкуството. В това се състои личността на младия римски граф, произхождащ от стара римска фамилия. Линията на сюжета напомня на формата и целта на немския Bildungsroman, който по правило ни превежда през духовното израстване на главния или на главните си герои. 

В стремежа си да се порадва на красотата на Анунциата, която среща по време на карнавал, графът преминава като в унес през града. Впоследствие обаче още по-голям идеал заменя този на красотата на девойката - красотата на Рим. Достатъчно е да се приведе пасаж от това финално описание, за да си изградим представа за градивния материал и за издигнатата художествена катедрала в рамките на този така различен от всичко друго написано от автора текст. 

"Слънцето се спускаше все по-ниско, отблясъците му върху цялата архитектурна маса ставаха все по-алени и пламтящи; градът оживя още повече и стана по-близък; още по-силно почерняха пиниите; още по-тържествено и дивно - небето, готово всеки миг да помръкне...Боже, каква гледка! Погълнат от нея, князът забрави и себе си, и хубостта на Анунциата, и загадъчната съдба на своя народ, и всичко на света". 

Писан през 1942 г., само една година след създаването на "Шинел". А човек би си помислил, че цели векове делят създаването на тези полярни произведения. В "Рим" не само красотата на душата на княза е разкрита, но и тази на самия автор. Тук именно разбираме, че "Гогол" е имал силно осезание не само за грозотата на човешката природа, но и за красотата на природата и на изкуството. Тук именно Гогол ни разхожда из пищния палат на своите съзерцателни и изразни възможности. Сякаш от "сивото петербургско небе" ("Шинел") ни делят стотици и хиляди километри. 

Самият Гогол е живял десет години в Италия - период, през който научава много за италианската култура и история, както и за италианските нрави. Това ясно се вижда от "Рим", за който трудно може да се предположи, ако се дистанцираме от знанията си, че е писан от руснак през XIX в. Авторът използва множество италиански изрази, типични за определени прослойки; разхожда ни из архитектурата на Вечния град и околностите, сякаш е местен, който е отделил от времето си време за разходка преди следобедния чай. 

Гогол е обичал Италия, така различна в очите му от Русия. Пътувал е до страната 9 пъти през годините. Наричал я е "родната земя" на душата си. Страстен почитател на Данте, може би тук той е виждал въплъщение на идеята за рай. За съжаление пътуването дотам именно му донася болестта малария през 40-те години на века. 
Гогол живее в италианската столица четири години - 1938-1940 г. И досега има паметна плоча на къщата (Via Sistina 125) на централно място в Рим, която е обитавал. Обичал е италианското кафе и озовавайки се на тази блажена за него terra, често се посвещава на съзерцание.
Рускинята Анна Новикова описва типичния ден на Гогол в Рим по следния начин: 

"Всяка сутрин той става рано, за да работи върху монументалния си роман "Мъртви души". Работата е мъчителна и болезнено бавна. Гогол е обсебен перфекционист. Всеки ред се пренаписва осем пъти, докато гласът в главата му не остане удовлетворен. Едва тогава той напуска скромно обзаведения апартамент и поема из града, който го посреща в прегръдките си като страстен любовник.
Стигайки до фонтана на площад "Пиаца Бернини", Гогол се протяга до върха, отпивайки от водите, оставяйки се да бъде потопен в любящата светлина на слънцето. Гогол хапва в Cafе Antico Greco, стои на Испанските стъпала, разхожда се пеша по целия път до пазарите на Пиаца Навона, за да бъде погълнат от градския живот в търсене на самота и вдъхновение. Неговият дух все още е тук, представляван от статуя, която замислено стои редом до неговия наставник, Александър Пушкин, който на свой ред е бил велик поклонник на Италия. Сам, но не самотен, Гогол тук е бил най-сетне е в мир със себе си. Обкръжен от древни римски храмове и Ватикана, той е "една чудесна миля по-близо до божествеността". "Небето и раят са в душата ми ... Никога не съм бил толкова щастлив, толкова доволен от живота", пише Гогол в писмата си.

Знае се, че парадоксално той именно тук, така силно отдалечен от зловредните нрави, които описва, успява да завърши мъчителното написване на "Мъртви души". Защо Гогол създава своя ад в сърцето на рая? Това явление ни навежда на мисълта, че Русия, с блатните изпарения на обществения тогавашен живот на русите, е била напълно неизкоренима от душата на автора. И също така, че тази душа е била дълбоко неспокойна и е носила със себе си червея от ябълката, където и да отиде. 
Категория: Други
Прочетен: 426 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 14.06.2018 19:36
Следват съвсем основни бодове върху няколко различни постановки за смъртта в изкуството. Повод за това е особената борба на Боян Петров със смъртта. Съвсем нямам претенция да изчерпя темата, нито - да обхвана всички вариации на образа на смъртта, а само да прелистя няколко страници от дългата традиция във ваенето на тази "сянка". 
____

Спомняте ли си как в Бергмановия "Седмия печат" героят играеше със смъртта на шах? За това напомня и съдбата на Боян Петров, който два пъти се е борил с рака; с диабета; който катастрофира тежко преди по-малко от две години и който тогава почти като по чудо оцеля. В тази хореография изглежда като смъртта да е пристъпвала след него на места тихо, на други - с гръм, и аха - да го хване. Най-накрая тя успява в това си печално начинание. Или пък може би е хипнотизирала Боян да върви след нея, но в последния момент той е успявал да се измъкне от тази упойваща простосмъртните сянка. До месец май тази година.

Казват, че Яворов на няколко пъти е искал да се самоубие. Единия път - когато Мина Тодорова умира съвсем млада в Париж. Има и друго съвпадение (или зловеща симетрия) - като малък той е имал тежка криза, свързана с очите. Поначало слабо като вощеница дете, Яворов е имал нездрав вид още от рождението си. Все още малък, той е подложен на варварски по жестокостта си "лек" срещу хилавостта му - буквално дерене на тялото му с коса (ако разбирам правилно бележките на проф. Михаил Арнаудов в психографията на Яворов). В резултат очите на детето се подуват и то едва не ослепява. За щастие тогава бъдещият поет се възстановява. За нещастие обаче това се явява сигнален огън за предстоящото след много години. При първи опит за самоубиство от Лориния период Яворов ослепява. Някой по-суеверен човек би си помислил (или въобразил, в зависимост от избора на четящия), че първо нещастието е белязало Яворов, а по-късно, доста по-късно - че се е прицелило по-добре. Първоначално Яворов е можел да различава откъде идва светлината и е таял надежда, че може би ще прогледне. После и тази "сянка" на светлината се стопява... 

Яворов е правил доста мистични изказвания пред свои близки. Така например, веднъж стоейки на открито с приятели, той казва, че усеща как земята го вика при себе си; друг път, че Лора го зове. Негови близки казват, че в последните седмици преди самоубийството му се е намирал "между небето и земята".

Поетесата Весела Василева, за която съм писала и на други места, провиденчески е повтаряла пред близки и познати, че знае, че ще живее малко. Много нейни стихотворения, необичайно за едно дете и после - за толкова млада девойка, са пропити от идеята за кратковременността и преходността на живота; за ценната поради бързото й вехнене красота на момента. За своята "стара приятелка", "жълтата гостенка" говори и Смирненски в "Как ще си умра млад и зелен", посмъртно публикуван фейлетон във в. "Червен смях".

Смирненски съвсем не е единственият в българската или световната литература, който провижда края си.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа
тя тегли полекичка лъка.


Това е финалът на стихотворението "Стария музикант", който толкова добре описва най-стереотипизираният, но пък очевидно и най-правдоподен образ на смъртта - като именно "пристъпваща" след човека. Тази пантонима, или пък - този странен откъм хореографско решение балет ни оставя замислени можем ли да се подготвим навреме. Според съвременни психолози, за да живее съзнателно, човекът трябва да приеме, че ще умре. Тази формулировка има многовековна противоположност, есенцията на която може да се открие например в казаното от Венцеслав Константинов - "Докато не мислиш за смъртта, си нетленен". Отново той обаче също така пише, че който не е подготвен за смъртта, не е подготвен и за живота. Това ни навежда на мисълта, че щом противоречието е втъкано в един философски мироглед, вероятно то е изначално.

Тълкуванието за постепенно идващата смърт има своя смислов антипод - за неочаквано връхлитащата безподобна по мащаба си житейска беда. Някой бе казал, че единственото неприятно на това човек да умре, е фактът, че това става съвсем ненадейно. В традицията на тази философска перспектива следа е оставил и Юлий Цезар, според когото е "по-добре да се умре изведнъж, отколкото да се живее в очакване на смъртта".

Рефлексията за смъртта ни прави неочаквано жизнени. Тя се характеризира и с това - всичко, което кажеш за нея, е валидно. Това обаче важи за отделната, деперсонализирана смърт. За отделната човешка съдба не е така. Ако се върнем на съдбата на Боян Петров, то със сигурност можем да кажем, че това е човек, живял и заминал си достойно. Също така - човек, който не се е дал лесно на смъртта, въпреки чевръстите й шахматни ходове срешу него.


image
Категория: Други
Прочетен: 831 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 26.05.2018 20:41
„Отидох във Виена в края на 1942 г. Родителите ми ме изпратиха да следвам в Музикалната академия, но след като издържах приемния изпит, професорът, който трябваше да ръководи работата ми, предложи нови постановки в следването ми и аз реших да се откажа. Записах медицина. Нашите ме бяха упътили към един пансион – пансионът „Камински“ – намираше се зад „Бург театър“ на едно площадче – стара сграда, на три или четири етажа, но поддържана, чиста“, разказва в спомените си Марлена Кръстева, една от българските възпитанички на пансиона „Камински”.

Пансионът е  държан през 40-те години от Мария Камински. В адресните книги на Виена той е споменат 1941 г. и 1942 г. При следващото издание, чак през 1949 г., името вече не фигурира. Преди 1941 г. пък е вписан друг собственик на пансион на същия адрес – мистър Мравлаг. Същевременно сградата Palais Hardegg, състояща се от отделни минисгради („къщи“), към която принадлежи и пансионът, през всички години е собственост на Англо-Австрийска банка. Адресът е Freyung 1.

image

Съществуват много места, в които се преплитат съдби и които могат да са носеща основа на документален роман или филм. Едно от тях е девическият пансион „Камински“, съществувал във Виена в годините на Втората световна война. Сред студентките в намиращия се в центъра на Виена пансион е имало и редица българки.

Докато преди Освобождението това е важало повече за мъжете, след 1978 г. нарастващ брой жени започват да учат в Европа зад граница. Бистра Винарова, специализирала графика, е сред първите жени-художници, дипломирали се в Европа. В годините непосредствено преди социализма вече отдавна има традиции, свързани с образованието в чужбина. Те са вследствие от развитието на обществото, социалната мобилност на Новото време, държавни политики, индивидуалното личностно развитие. Министерството на народното просвещение осигурява държавни стипендии в множество европейски университети. Виена, с икономическото, политическото и културното си влияние върху българите, по подразбиране е сред престижните дестинации за образование. Според данни за периода 1879-1892 г., най-многочислен е броят на българските стипендианти в австро-унгарски училища – 84 (следват изпратените в Русия – 68, Франция – 63, Германия – 55, Швейцария – 46, и др. (Танчев 1994: 93-95). Пансионите, в които са настанявани девойки, учащи в чужбина, не са рядкост в Европа, макар че повечето проучвания на пансионите като социално явление са правени в САЩ.

На една от страниците от брошура на виенския „Камински“, попаднала в ръцете на антиквар в Шумен, може да се прочете ръкописно на български: „Моята стая, в която съм сама“. Очевидно девойка от България е изпратила брошурата до близките си. Сред възпитаничките е била и българската поетеса Весела Василева, която пише ключовото си стихотворение "Къща във Виена" именно тук.

Категория: Други
Прочетен: 678 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 17.03.2018 09:59
08.03.2018 16:56 - Жените у нас
 Феминизмът, не само у нас, има вкоравена негативна конотация и повечето жени с умерени възгледи дори избягват да наричат убежденията си така, за да не са обект на посмешище. Защото жената е

най-лесната плячка за осмиване,

във всичките й небалансирани състояния. Образът на пияната жена, гневната жена, нервната жена, лудата жена, наконтената, занемарената, „бг майката“, кариеристката, домакинята, старата или остаряваща, грозната или красивата, недостатъчно красивата. Глупавата жена, а и умната.

Цялата статия на: 

www.e-vestnik.bg/27620/nedootsenenite-balgarski-zheni/

 

Категория: Други
Прочетен: 539 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 13.08.2019 00:16
 Петър Мавродиев, на 17 год. от Пловдив, е с диагноза „Детска церебрална парализа” от раждането си. От февруари до октомври 2017 год. той имаше кампания в DMS за набиране на средства за ортопедична операция във Виена. Операцията премина успешно, а скоро след нея Петър проведе и един курс специализирана рехабилитация в център Адели, Словакия.

През 2018 год. на Петър му предстои сваляне на имплантите, използвани при операцията, за което са необходими 7500 евро и още един курс рехабилитация в център Адели на стойност 7000 евро. Общо сумата, необходима за цялостното приключване на лечението на Петър, е 14 500 евро.

Към януари 2018 год. в дарителската сметка на момчето има 150 евро. Необходими са още 14 350 евро.
 

Информация за стойността на даренията и разходите по системата.
Актуална информация за набраните дарения.

Отчитането в реално време на изпратените смс-и и постъпления от онлайн дарения е ориентировъчно, точните данни за кампанията ще намерите в Отчети/Месечни справки (pdf). Актуалните бройки абонаменти за всеки месец също ще намерите там. Броячът показва с натрупване всички направени абонаменти от началото на кампанията, както и текущите за месеца.

Всяка кампания получава минимум 90% от финансовите постъпления от дарителските sms и 95% от постъпленията от онлайн дарения.

Категория: Други
Прочетен: 302 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.03.2018 21:05

Да си жена-детектив е рядко срещано явление. Сигурно поради това не съм потънала до шия в поръчки. Това обаче си има предимствата – пристигат само особени случаи, за които се изисква елегантна ръка при редене на ребуса. Така и се случи, че ми поръчаха да открия пръстена. Няма да казвам кой ми възложи тази задача, поради това, че ще наруша професионалната етика, отдавна съществуваща в бранша. Само ще уточня, че не знаех какви са подбудите на този човек и това донякъде ме безпокоеше. Може би на моменти разсъждавам твърде идеалистично. Така мислех и след като постепенно се запознах с историята на пръстена – че човек не бива да ламти за сумата, на която бе равностойно това несъмнено ценно бижу. Той трябва да го желае заради самата му красота. За пръстена с александрита анализатори на Багряна подчертават силния му поетичен ореол. Така и не разбрах с каква цел поръчителят го издирва и естеството на работата ми не изискваше на всяка цена да знам. Позволих си да попитам дали пръстенът ще бъде запазен, препродаден или дарен на музей, но вместо отговор получих само една усмивка.

Може би неврозата ми ме прави подозрителна и скептична, но не бях спокойна, и това не се дължеше само на неспокойното ми любопитство. Aлeĸcaндpитът e eдин oт нaй-peдĸитe cĸъпoцeнни ĸaмъни в cвeтa и имa свойството дa променя цвета си, например да става зeлeн нa cлънчeвa cвeтлинa, а при изĸycтвeнo ocвeтлeниe –червен. Срещат се виолетово-зелен, светлосин и оранжево-жълт. Използвали са го някога и при ритуали за любовни магии. Багряниният пръстен е бил лилав, като отново е променял цвета си в зависимост от светлината. На една снимка на поетесата пръстенът се вижда много добре и човек може да му се наслади, но за това – малко по-късно.

Категория: Поезия
Прочетен: 512 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 14.02.2018 19:53
 За Уинстън Чърчил, смятан от мнозина за един от най-великите лидери на 20-ти век, се предполагa, че е страдал от биполярно разстройство. След като отчита многобройни симптоми като депресия, суицидни намерения, мания, както и намалена нужда от сън, лекарят на Чърчил, лорд Моран, разказва в мемоарите си Уинстън Чърчил: борбата за оцеляване, че той е дал диагноза с биполярно разстройство  на намиращия се в средна възраст Чърчил. Британският лидер често е наричал своите периоди на интензивна и продължителна депресия "черно куче". По време на тези пристъпи, според съпругата му Клементин Чърчил имал малко енергия, малко интереси към каквото и да е, загуба на апетит, и затруднена концентрация. От другата страна на спектъра, когато неговото "черно куче" ставало послушно, Чърчил е показвал необичайно високи нива на енергия и неуморност, като често е работел от 8 часа сутринта до 2 часа през нощта. За съжаление, тези периоди на необичайна производителност намалявали, когато неговото "черно куче" се завръщало след само няколко месеца отсъствие. Чърчил, въпреки трудностите, породени от осакатяващата го депресия, пренебрегвал принадлежността си към нея и живял живот, изпълнен с цели и постижения.

 

 

Чърчил приема душевното си състояние и същевременно помага за подобряване на живота на много хора. През 1911 г. Чърчил преминава през периоди на депресия и започва да подготвя Великобритания за война. Той учредява Кралската военновъздушна служба, след като забелязва растящата войнствена природа на Германия, очаквайки непосредствен конфликт (Първата световна война). Смята се, че депресията на Чърчил е увеличила неговите реализъм и емпатия, като са му помогнали да прецени истинските опасности, които иначе са били пренебрегвани от колегите му. По същия начин, през Втората световна война, засиленият скептицизъм му е позволил да оцени реалистично постоянно нарастващата немска заплаха. През Втората световна война същевременно Чърчил държи своето черно куче на каишка" и поддържа висок британския дух. Редовно изнасяйки речи пред Парламента и британските граждани, скоро той става емблематичен лидер на военните действия срещу Силите на Оста.

Далновидността и вдъхновяващото въздействие на Чърчил несъмнено са спасили живота на много хора и може дори да са променили курса на Първата и Втората световна война. Той неволно се възползва от депресивните си и манийни епизоди. Имайки рядко срещано високо ниво на енергия, активност и безпокойство, той публикува 43 книги, докато изпълнява задълженията си на премиер. Кулминацията на писателската му кариера е присъждането на Нобелова награда за литература от 1953 г. заради редицата негови публикации.


Робърт Йе

Категория: История
Прочетен: 1443 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 11.02.2018 16:14
  

Отминава денят 5 май – международния ден на акушерката. Без големи дитирамби. Според старата традиция, българите повече уважават и си честитят януарския Бабин ден. Независимо от датата обаче трябва да си честитим факта, че акушерките все още ги има. И че са някъде там, както се казва - на бойното поле. Едно на ръка е това, че едно раждане си е досущ подобно на военно сражение, второ – и условията на работата им вече са подобни на бой в окопите под множество снаряди. Минават си тихо и другите дни, в които не се сещаме за акушерките и труда им, а междувременно се стопява броят им, успоредно на, както стана дума, качеството на условия за тази иначе извънредно трудна физически и емоционално професия.

              В днешно време трудът на акушерките в държавните родилни домове, както и на останалия медицински персонал там, може да се сравни с борба с вятърни мелници. Това е един благороден, но ниско оценяван труд. Момент! Това не бяха ли хората, израждащи децата на, според едни намаляващата ни, според други – изчезващата ни нация? Та ние би трябвало много да се грижим за тях, така както те се грижат за остатъците от съществуването ни. Да, точно в този момент някой може да посочи престъпната, зверска, нечовешка постъпка на акушерката, нанесла побой над новородено. Но защо не поговорим за ежедневните усилия на хилядите акушерки у нас, които се грижат за живота на майките и децата? Да, все още ги има, макар че има остър недостиг в страната, редом с броя на медицинските сестри, фелдшерите и др. Броят на акушерите включително пада драстично. Здравната система се крепи на един намаляващ брой кадри, немалко от които вече са в пенсионна или предпенсионна възраст.  Бившият здравен министър д-р Стефан Константинов преди време припомни една статистика. През 1980 г. у нас са работили 7897 акушерки, а през 2013 г. броят им вече е само 3276.  

Категория: Други
Прочетен: 1141 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.05.2017 08:54

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 621 Коментари: 0 Гласове: 1

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Категория: Други
Прочетен: 367 Коментари: 0 Гласове: 1
2  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: journaligator
Категория: Други
Прочетен: 53225
Постинги: 33
Коментари: 4
Гласове: 16
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031