Архив на списание „Спектейтър“. 4 ноември. 1911 г. Страница 26.

http://archive.spectator.co.uk/article/4th-november-1911/27/m-bergson-on-the-soul

Хората, изпълнили препълнените аудитории през изминалите две седмици, слушаха дискурса на философа (Анри Бергсон) на чужд език върху тема, която всепризнато е най-изплъзващата се и трудна всецяло в царството на размишленията. Изглежда, че философията най-после се пренесе от висините на място за дебат и обмен на идеи.

Случилото се е още по-забележително, понеже г-н Бергсон не предлага евтина цена, и той е твърде честен мислител, за да търси авантюристично помощно средство за популярността си. Той призовава своята аудитория да разсъждава върху основните главоблъсканици на живота, относно които повечето хора се удовлетворяват, като ги оставят на спокойствие. Той не предлага награда в търсенето, с изключение на възможното сдобиване с истина.

Той не е лесен; той е ясен, което е напълно различно нещо. Това е и общото между английската и френската философия - от Лок и Декарт насам неяснотата никога не е била смятана за добродетел. Но необикновената яснота на стила на Бергсон същевременно не предлага кратък път към неговата проницателна мисъл.

В по-голяма степен от повечето философи той изисква самият читател да мисли в неговата интелектуална атмосфера. Но той има две черти, завладяващи вниманието на обикновения човек. То е заинтересован не от схоластичните разграничения, а от онези витални проблеми, интересуващи човечеството като цяло. В добавка, той е литературен артист и има дарбата за брилянтната метафора и илюстративност, паралели на които рядко е имало от Платон насам. Наистина, тези илюстрации може да са капан за много хора, тъй като, за да оцениш пригодността им не е задължително да уловиш аргумента, който те илюстрират.

В университетските си лекции в Лондон г-н Бергсон смело атакува секуларните проблеми за природата на душата и връзката й с материалния свят. Това са два различни въпроса, въпреки че често биват обърквани. Сега тези въпроси лежат в сърцето на цялата система, и в дискутирането им той обобщава цялата си философия. Но е трудно да обобщиш една сложна система в четири лекции, дори и да си майстор на стила и г-н Бергсон бе принуден да приеме приеме тази добра възможност като гаранция. Какво например един член на публиката би могъл да усвои от бергсоновата доктрина за „траене“ (duration) в около десетте минути, които лекторът изразходва в дефинирането й? За да схване това, човек трябва да се обърне към „Време и свободна воля“^[1]. Така  е и с други доктрини – връзката между перцепция и концепция; значението на инстинкта; съзидателната еволюция; основополагащата духовност на материята; всичко това предполага значителна запознатост с публикуваните творби на лектора. Г-н Бергсон ги използвва в своята аргументация; и той трябва да приеме по-голямата част от оправдаването им за налична. Голямата му и ентусиазирана публика показва, че има значителен брой истински ученици на философията му; и това е окуражаващ факт, тъй като философията не е популярна шарлатания, а сурова и честна дисциплина.

Г-н Бергсон започна с изясняването на някои изкуствени затруднения, с които се сблъскваме по пътя. Налице е, преди всичко, естествена наука, която заявява, че проблемът на душата е просто специфична форма на проблема за материята, или че физическите и психологическите процеси са изцяло разграничими, но се движат в паралелни линии. Резултатът, разбира се, и на двете теории – епифеноменализъм и паралализъм – е механистична гледна точка към живота, включваща твърд детерминизъм. Г-н Бергсон отхвърля и двете като неадекватни спрямо твърденията, от които идва заключение; отхвърля ги заедно, като това не е аргумент, който да бъде обяснен в масова лекция. За по-детайлно разглеждане читателят може да се обърне към „Тяло и съзнание“ на Макдугъл[2], когото разгледахме миналата седмица.

На второ място, и философията създава проблеми. Емпиризмът разделя съзнанието на множество съзнателни състояния; субстанциализмът го третира като единност, като „нещо“. Но трудността произлиза, казва Бергсон, само защото ние сме завързани за категории и класове и концепции, които са наистина иррелевантни. Той ни приканва към нова гледна точка. Нито множествеността, нито единността имат нещо общо с въпроса, тъй като душата не е „нещо“ (и поради това не е множествена или обратното), а движение и поради това е и двете едновременно.

След това следва най-интересният момент за промяната или движението. Този нов Хераклит посочва, че движението е универсално и че неподвижността е неизмеримо по-комплицирано нещо от движението. Неподвижността е връзката между движенията, подобно на два влака, движещи се редом един до друг, когато хората във влака си мислят, че другият стои неподвижен. Движението е просто и неразделимо; нашият вътрешен живот е чиста промяна, абсолютна непрекъснатост, нищо повече от последователствот на състояния, както и мелодията е последователност от ноти. В този момент Бергсон въвежда доктрината за времето като реално траене, невъзможно да бъде количествено измерено. Вътрешният живот е неделим поток, в който разделението между минало и настояще изчезва. Ако се запитаме за произхода на тази гледна точка, ни бива казано, че я достигаме чрез „интуиция“, единственото средство за постигане не знание за съзнанието, което е нищо друго, освен движение. По отношение на тази гледна точка старите философски затруднения изглеждат иррелевантни спрямо истинския проблем.

Толкова много по първата част от темата – природата на душата. Бергсон продължава, разсъждавайки върху връзката й с материята, или, формулирайки го по друг начин, за връзката между съзнанието и мозъка. Той изяснява на своята публика най-интересния психологически аргумент, с много илюстративни примери, според навика му, от патологията и физиологията. Той показва например, че въпросът на памета, където се смята, че паралелистките доктрини са най-твърдо установени, стои точно там, където тези доктрини най-пълно рухват.

Неговата гледна точка е, че в мозъка има сензорно-моторни райони, с чиято активност нашият психически живот е някак свързан. Тоталността на миналото е потенциално представена на съзнанието, но ако тя беше активно присъстваща, действието би било невъзможно. Мозъкът е „инструментът на забравата“, който затваря шлюзовете. Той направлява паметта и ориентира съзнанието към действие. Той не е едно и също нещо със съзнанието, но стои редом с него, както точката от ножа спрямо самия нож. Той е ръбът, който води към реалността. Той принуждава съзнанието да се концентрира върху живота. Той ограничава душата, но чрез ограничението я прави действаща. Ако ще ползваме метафората, трябва да признаем, че има известни сходни черти в онези някога взаимно изключващи се категории, тялото и съзнанието. Бергсон е доста подготвен за това. Природата, смята той, е по-малко непостоянна, отколкото смятат учените, съзнанието е по-малко духовно и по-продължително, отколкото философите ни казват. Но тази продължителност не е точно същото нещо, което учените имат предвид чрез думата, тъй като тя предполага движение. Както тялото, така и съзнанието си приличат в този ритъм на промяна. Нека да оставим Бергсон сам да обясни начина на интеракцията им. Цитираме от възхитителния репортаж на „The Times”: „Ако разсъждаваме върху най-малкия възприемим елемент от нашето траене – определена фракция от секундата – ние намираме, че в този минимум на траенето ни материята е способна да постигне огромен брой последователни събития – например, онези стотици трилиони вибрации, даващи ни усещане за светлина. Ние би трябвало да се нуждаем от стотици векове дори да преброим броя им, и все пак това преминава за момент от перцепцията ни. Какво може да бъде значението на тази огромна разлика между ритъма на собственото ни траене и ритъма на траенето на материята? В общия случай когато сграбчваме в една-единствена визия голям брой човешки събития, ние сме по-готови да ги направляваме. Човекът на действието е човек, който поради това кондензира външото траене и затова доминира събитията.

В такъв случай можем да заявим, без да имаме достатъчно доказателства, по аналогия, че огромната разлика в разтеглянето между траенето на нашето съзнание и това на материята е просто такава, която позволява на съзнанието да действа върху материята, и на направата от тази инертна материя инструмент на свободата“.

Душата, тогава – способността за усещане, интелигентността, и волята, са есенциално сила на действието, създаваща дела и подобно на себе си са „продуктивния агент на новостите в света“. Откъдето и да идва тази сила, Бергсон се опитва да ни припомни изначалния си аргумент, че концепциите за мновествеността и единството са стриктно неприложими към света на съзнанието. Той се опитва да постулира един изначален свят-душа, принцип на живота, произвеждащ живот чрез навлизане в материята. Материята го прави затворник: „той търси да се освободи сам себе си, и в същото време да раздели и разграничи (благодарение на материята) това, което е в него в състоянието на реципрочно навлизане“. Но това е възможно само, защото материята сама по себе си съдържа духовен елемент, елемент на еластичност и свобода. Душата се интегрира чрез контраста с материята, и в процеса оформя материята спрямо целите на живота си.

В гладката си реч Бергсон гледа на човешката раса като на подходящ рецептивен апарат за изпълнението, изпратен, когато е започнала дългата линия на еволюцията. Критиците може да кажат, с някакъв елемент справедливост, че последните лекции в някаква степен са в тона на красивите приказки, отколкото на трезвото размишление; и че в тях със сигурност Бергсон се обляга силно на реквизита на метафората. Понякога той предполага Плотин и неоплатониците; понякога изглежда следва идеята на Фехнер^[3] за една вселена, еднакво жива в съзнанието и материята. Това, което ни е дал, е брилянтна картина на психическите процеси, и в по-ранната част на лекциите му – осветляваща и плодовита концепция за есенциалното движение на душата. Ако намираме неговото твърдение за връзката между душата и тялото за по-малко убедително, може да си припомним добре сами на себе си, че целта на Бергсон в тези лекции е по-скоро да предложи пътека към изследването, отколкото да начертае карта на една нова земя.

[1] Докторската теза на Анри Бергсон, за първи път публикувана през 1889 г.

[2] Уилям Макдугъл, английски психолог.

[3] Густав Фехнер, германски експериментален психхолог. Известен с изследването си на връзката между