На няколко мъже, които пишат

Пада лятото с райски грохот. 
„Емилия”, Георги Рупчев
 
Проклетото великолепно лято 
се търкаля по склона надолу,
а вие се изкачвате 
със чашите и думите нанякъде,
заслушани как този грохот ромоли.
Метафорите скачат на масата, танцуват -
улични котки, замръзващи като зидове,
и един от вас може би ми е по-скъп,
но може и да сте еднакво чужди.

Пейзажите наоколо са безобразни, но
разорани и на зазоряване са нечие лице,
а маси, пейки, улици са циркови въжета -
баналности, които ни предупреждават.
Възможно ли е въпреки очакванията да се повтарят 
сюжетите и всички тези думи?

Съсечени са златните сечения. 
Богомолци по стръмни улици и полегати думи,
ние вървим. 
И котките-метафори са улични.
Понякога си мисля - ще си отидем в тишина,
ще спим по пейките насън, а всъщност в тесните легла. 
Ще издребняваме. 
Аз мога и да съм жестока във страха си, 
бих могла да кажа – жените ви ще ви съсипват всеки път,
защото вие ги съсипвате.
И случвало се още хората да стават тихи 
или да говорят твърде много.

Но вие не се тревожете –
нека метафорите танцуват,
преди да падне в нея
поне един от нас 
ще обобщи трагедията.