Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си. 

Както отбеляза една позната, съвсем наскоро бе Сирни Заговезни, неделята, в която всички, основно по социалните мрежи, молеха за прошка. В този именно ден от годината, който изглеждаше слънчев, те излъчваха една кротка благост, или поне на фона на всеобщата благост бяха сравнително тихи. Но ето че само три дни по-късно - в деня, в който бе огласена новината за случилото се с бившия ни посланик в САЩ Елена Попдорова, се нахвърлиха с бяс върху нея. Без дори да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим, маскарим някого, да го принизяваме до своето ниво?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Спомняте ли си, когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие  заедно с Великия херцог на Люксембург? Това предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, една завидна еквилибристика на острия ум. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето. Защо бяха тогава тези писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши? И този отговор увисва във въздуха. Да предположим, че един от тези хора, за които става дума, би казал: „А с какво би ни помогнало да сме добри“. Това е отговор, на който всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата наистина изглежда поразяващо грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонния въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне някои хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), същите тези същества не впрегнат в техни лични или обществени дела?

„...нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити - може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова. 

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция... Да не говорим, че има множество съществуващи доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече отвсякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си.